Не знам дали ми останаха думи за писане. Не мога да събера в шепи всичките споделени мигове. Не се събират. Трябва да им намеря друго място, защото от листовете боли, а кашоните май се нуждаят от пренареждане. Но ще трябва да се заровя пак там, защото в цялата лудница ще се срещнем отново и тогава моят прогрес, моите усмивки и новата Коледа ще отидат на вятъра. А той никога не ми ги връща.
Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
И евентуално няма да понеса загубата.
Пречупена
Пречупена на две съм от усмивки,
раздадени в случайното сърца,
пречупена и още набраздена
от тяхното спасение и тъга.
Неизплакани сълзите ми преляха,
не ми дадоха напред да продължа,
превърнаха ме в чуждата слугиня,
във влюбена в робството душа.
И обичаща ще скитам по затвори,
навярно някъде щастлива ще умра,
пречупена от същите окови,
които някога ми подариха свобода.
25.ХІІ.'10
~~*~~
Мили Дядо Коледа,
Благодаря ти, че стопи леда и ме засипа със снежинки.
Благодаря за чашите, с които ме спасяваше, за несъществуващите прегради, за тяхното доверие, за моята лудост. Благодаря за красотата на лятото, дори за силната светлина, която ми пречеше да гледам към слънцето, за мириса на кафе рано сутрин и за скъсаните по земята листове. За чаршафите и нашите импровизирани палатки, които изсмукваха от мен съня. Благодаря за вдъхновенията, защото, мили дядо, аз без тях съм нищо. За мен, за тях и за него ... благодаря.
Тази година играех себе си и сега си искам наградата.
Моля те, Дядо Коледа, остави всичко така.
Искам същата година, дори да се губя понякога в часовете й. Ще е лудост да поискам повече ... но недей да ме спираш. Искам да вървя по този път [със завоите и усмивките] и моля те, нека видим до къде ще стигна.
И ако все пак искаш да ми донесеш подарък - донеси го, знаеш какво е, просто не ми го отнемай ...
Благодаря ти, Дядо Коледа, за сбъднатите желания и моля те, не позволявай това да е краят.
Искрено твоя, S.C.
Благодаря ти, че стопи леда и ме засипа със снежинки.
Благодаря за чашите, с които ме спасяваше, за несъществуващите прегради, за тяхното доверие, за моята лудост. Благодаря за красотата на лятото, дори за силната светлина, която ми пречеше да гледам към слънцето, за мириса на кафе рано сутрин и за скъсаните по земята листове. За чаршафите и нашите импровизирани палатки, които изсмукваха от мен съня. Благодаря за вдъхновенията, защото, мили дядо, аз без тях съм нищо. За мен, за тях и за него ... благодаря.
Тази година играех себе си и сега си искам наградата.
Моля те, Дядо Коледа, остави всичко така.
Искам същата година, дори да се губя понякога в часовете й. Ще е лудост да поискам повече ... но недей да ме спираш. Искам да вървя по този път [със завоите и усмивките] и моля те, нека видим до къде ще стигна.
И ако все пак искаш да ми донесеш подарък - донеси го, знаеш какво е, просто не ми го отнемай ...
Благодаря ти, Дядо Коледа, за сбъднатите желания и моля те, не позволявай това да е краят.
Искрено твоя, S.C.
Whispers
Нямам сила да бъда тъжната отново. Свършиха листата в тетрадките, на които преливах по малко от собственото си отчаяние. Запълних всичко с моите въздишки и реализъм. Време е да се науча да плача и да се смея, да изригвам и да притихвам впоследствие, макар второто да го умея до съвършенство. Вече "да" ще бъде първата ми дума, пък после нека се разбиват където искат надеждите. Мога и без тях, аз си имам разочарованието и усмивките. Сърцето ми е цяло. Опазих го с цената на безсънните нощи, но това е малка цена, когато не разполагаш с лепило.
За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...
♥
За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...
♥
Thinkin' about us
Някои неща никога не се променят. Като начинът, по който хората ме карат да повярвам в тях дори когато очевидно не го заслужават. Като желанието, което цялото разочарование и еднообразие не могат да заглушат - желанието да започвам отначало със същия ентусиазъм, с който тръгнах и тогава. Аз не се променям.
Може би ще остарея някой ден. Ще престана да преследвам себе си и играта с картите ще ми омръзне. Ще мога да заявя със сигурност, че няма да се върна, защото съм запомнила как приключва всичко. Може би някой ден няма вече да вярвам в нищо освен в едната реалност, за която вярата ми не е необходима.
Но до тогава ще горя. Дори и тогава сигурно. Времето ще ме гаси до следващия път и после нечия усмивка ще ме пали отново. Или някоя страница. Или нещо незначително, което открия в тревата, ще ме накара да се впусна в търсене на детелините, защото повече от всичко търся щастие ...
Не знам дали ти ще се промениш, но аз винаги ще те обичам по този начин - с различна сила, но винаги така, сякаш никога преди това не съм обичала.
Може би ще остарея някой ден. Ще престана да преследвам себе си и играта с картите ще ми омръзне. Ще мога да заявя със сигурност, че няма да се върна, защото съм запомнила как приключва всичко. Може би някой ден няма вече да вярвам в нищо освен в едната реалност, за която вярата ми не е необходима.
Но до тогава ще горя. Дори и тогава сигурно. Времето ще ме гаси до следващия път и после нечия усмивка ще ме пали отново. Или някоя страница. Или нещо незначително, което открия в тревата, ще ме накара да се впусна в търсене на детелините, защото повече от всичко търся щастие ...
Не знам дали ти ще се промениш, но аз винаги ще те обичам по този начин - с различна сила, но винаги така, сякаш никога преди това не съм обичала.
Precious
Животът ми е целият театър. Със сцените, с ролите, с режисьора ако щете, с грешките в сценария и с добрите и лошите герои ... Животът ми не спираше дъха в залата, нито очите върху рекламите, за да ги пълни с възхищение. Завесата падаше в тишина и в тишина се покланяха хилядите статисти в постановката, която оставяше следи от разочарование и горчеше в гърлата на безмълвните зрители.
Историята изглеждаше нарочно написана с грешките. Декорите бяха издраскани от неумелите детски ръце и не приличаха на сцената от другите филми. Тя крещеше със своята непохватност, защото всички съдби са такива и започват от нищото.
Една героиня - едно минало аз - беше обърнала гръб на публиката и трескаво препрочиташе репликите, несигурна до последно къде беше грешката. Онази грешка, която толкова безсърдечно й беше отнела топлината на всеобщото одобрение. Заради някаква точка историята й трябваше да е от онези, които се преглъщат трудно и се преживяват до края. И тя я живееше. На части. И свикваше с антрактите, сякаш те не бяха живот.
Беше отворена сцена. А да протегнеш ръка струваше колкото всичките думи ...
Историята изглеждаше нарочно написана с грешките. Декорите бяха издраскани от неумелите детски ръце и не приличаха на сцената от другите филми. Тя крещеше със своята непохватност, защото всички съдби са такива и започват от нищото.
Една героиня - едно минало аз - беше обърнала гръб на публиката и трескаво препрочиташе репликите, несигурна до последно къде беше грешката. Онази грешка, която толкова безсърдечно й беше отнела топлината на всеобщото одобрение. Заради някаква точка историята й трябваше да е от онези, които се преглъщат трудно и се преживяват до края. И тя я живееше. На части. И свикваше с антрактите, сякаш те не бяха живот.
Беше отворена сцена. А да протегнеш ръка струваше колкото всичките думи ...
Dead to the world
Ще ми се да кажа, че се ядосах и ги пратих по дяволите. Да се похваля, че им се развиках и ги накарах да почувстват моето разочарование. Ще ми се да кажа, че от това излезе хубав стих или някое така необходимо прозрение или че поне си смених настроението в скайп. Но не.
Всъщност си замълчах и някак въобще не разбрах как изгубих контрол. И сега ме боли глава от опитите да отстоявам себе си, защото трябваше да бъда там, но не съм. Интересува ме колко я вбесих и колко точно лоша ще изляза накрая. Не ми беше по-лесно да остана. Битката е все една и съща.
Аз обикновено не правя така.
Но надали сега имам силата да се смея с тях. Та аз не мога дори да потърся някого ... А така имам нужда да доразлея каквото е останало от чашата с преглъщаното и от утре да започна да я пълня отново.
Не трябва да ми позволяват да вярвам в хората. Не трябва да ми дават дори да общувам с тях, защото после се боря със себе си, за да не ги нараня и да не им кажа колко те са ме наранили. Някой трябва да ме спре следващия път, когато започна да се надявам и да ми напомни колко горчи онова разочарование, дето уж го познавам. Трябва да ме разделят от тях, защото аз явно не се отделям достатъчно. И да не ме пускат, защото скоро ще ми свършат мастилото и думите да драскам по тея страници ...
Щеше ми се да мога да кажа, че ги допуснах до себе си и разбраха защо постъпих така. Но не го направих. Те виждат инат в моето отчаяние.
Всъщност си замълчах и някак въобще не разбрах как изгубих контрол. И сега ме боли глава от опитите да отстоявам себе си, защото трябваше да бъда там, но не съм. Интересува ме колко я вбесих и колко точно лоша ще изляза накрая. Не ми беше по-лесно да остана. Битката е все една и съща.
Аз обикновено не правя така.
Но надали сега имам силата да се смея с тях. Та аз не мога дори да потърся някого ... А така имам нужда да доразлея каквото е останало от чашата с преглъщаното и от утре да започна да я пълня отново.
Не трябва да ми позволяват да вярвам в хората. Не трябва да ми дават дори да общувам с тях, защото после се боря със себе си, за да не ги нараня и да не им кажа колко те са ме наранили. Някой трябва да ме спре следващия път, когато започна да се надявам и да ми напомни колко горчи онова разочарование, дето уж го познавам. Трябва да ме разделят от тях, защото аз явно не се отделям достатъчно. И да не ме пускат, защото скоро ще ми свършат мастилото и думите да драскам по тея страници ...
Щеше ми се да мога да кажа, че ги допуснах до себе си и разбраха защо постъпих така. Но не го направих. Те виждат инат в моето отчаяние.
Корени
И преливат от чуждите истини
познатите рими в изстрадан куплет,
целувки във тъмното, искренни,
театър без думи, игра без сюжет.
Непреминати улици носят докосване
и твоите струни отекват без ред,
в мен начертани са старите корени,
а техните извори пият от теб.
И боса вървя аз по тях и те чакам,
с изсъхнали спомени скитам навред,
нощна мъгла е и моята скитница,
която предрича пресечки без чет.
28 ноември *
Бях там тогава. Не мога да повярвам, че това беше моят живот. Мен ме болеше. Аз бях тази, която не знаеше как да продължи напред, но го направи, защото така трябваше. Седях и гледах дъската и беше немислимо да си спомням. Всичко друго. Всичко. Но не него.
Избягах след това. Далеч в книгите и филмите, далеч сред хората, далеч, защото мразех себе си. Не можеха да ми помогнат. Трябваше сама да се върна обратно и да изминавам този път всеки ден, докато престана да се обръщам със страх. Не знаете как боли. Не знаете, че любовта ви нищо не струваше в онзи момент, защото в онези очи нямаше любов.
Аз бях силна тогава. Не знаеш колко си силен, докато това не остане единствената ти възможност. Някъде под пластовете изкуствени и насилствени "трябва" аз вече не се страхувам. Забравих него и болката, пътя, бягството ... забравих кошмарите и другото.
Пак ще го направя, ако трябва. Единственото, което има значение е, че оцелях. И двата пъти.
Избягах след това. Далеч в книгите и филмите, далеч сред хората, далеч, защото мразех себе си. Не можеха да ми помогнат. Трябваше сама да се върна обратно и да изминавам този път всеки ден, докато престана да се обръщам със страх. Не знаете как боли. Не знаете, че любовта ви нищо не струваше в онзи момент, защото в онези очи нямаше любов.
Аз бях силна тогава. Не знаеш колко си силен, докато това не остане единствената ти възможност. Някъде под пластовете изкуствени и насилствени "трябва" аз вече не се страхувам. Забравих него и болката, пътя, бягството ... забравих кошмарите и другото.
Пак ще го направя, ако трябва. Единственото, което има значение е, че оцелях. И двата пъти.
Burn
Беше там - седеше до нея и слушаше като всички нас. И се усмихваше ... заради нея? Дано.
Нещо в него беше пречупено. В ръката, която стиснах, нямаше сила. В очите му можеше да се прочете умора, но кой би погледнал? Може би тя. Защото знаеше.
А аз бях решила, че е особен. Разбира се, че беше. Но заради нещо по-дълбоко от характера, от ината, от егоизма и от самочувствието.
Той искаше да живее. Каза, че съм взела нещо негово. Нея.
Just gonna stand there and watch him burn?
Не искам. По дяволите, въобще не искам. Нали и тя ще изгори с него ...
Нещо в него беше пречупено. В ръката, която стиснах, нямаше сила. В очите му можеше да се прочете умора, но кой би погледнал? Може би тя. Защото знаеше.
А аз бях решила, че е особен. Разбира се, че беше. Но заради нещо по-дълбоко от характера, от ината, от егоизма и от самочувствието.
Той искаше да живее. Каза, че съм взела нещо негово. Нея.
Just gonna stand there and watch him burn?
Не искам. По дяволите, въобще не искам. Нали и тя ще изгори с него ...
[Моите] Стъпки
Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Вървяла съм, когато е валяло и когато е греело слънце за всички, тичала съм след влакове и автобуси и след момчета, особено след момчета, и след толкова чужди приказки и идеали. Вървях след приятели, в редки случаи и преди тях, преследвах това, което никога не съм имала, гоних оценки, срокове и идеи по цели дни и през нощите си чертаех нови маршрути, защото в един момент се оказа, че има и непроходими пътища. Връщала съм се назад хиляди пъти за да направя път на другите, а после съм вървяла сред прахта, която оставят след себе си и на гърдите ми още виси една табелка с номер 2. Пътувала съм с желание и без през неща, които очите ми повече няма да видят, нито сърцето ми ще усети отново толкова близо, но и аз няма да забравя. Преминах през мостове, които се люлееха под краката ми, но нямаше кой да погледне надолу и това ме преведе през тях. Промуших се през тунелите, изкачих стъпалата до върха, макар да не достигам до него, преплувах всичките басейни и прелетях над онова, през което не можех да премина.
Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Лутала съм се и съм се скитала, очаквайки да падна, защото хората обикновено падат, но съм продължавала и на един крак, дори когато цялото ми същество е било против това.
Вървяла съм напред, защото километрите са само мерна единица, която престава да има значение в момента, в който пътят ти се пресече с другия. Губила съм се, макар да имам посока, и се научих да продължавам, но някои хора просто са твърде далече.
Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Лутала съм се и съм се скитала, очаквайки да падна, защото хората обикновено падат, но съм продължавала и на един крак, дори когато цялото ми същество е било против това.
Вървяла съм напред, защото километрите са само мерна единица, която престава да има значение в момента, в който пътят ти се пресече с другия. Губила съм се, макар да имам посока, и се научих да продължавам, но някои хора просто са твърде далече.
Use Somebody
.. И някак в един момент приемаш, че ти си този, който дава. Защото винаги ги има онези хора, чийто живот не е на парчета, които трябва да бъдат открити, и които несъзнателно се научават да очакват от теб. От теб, който понякога не знаеш кое са звездите и кое - луната. А ти, заедно с непрестанното самовгълбяване и нарочното отчуждаване, се научаваш и да даваш. И това не винаги те прави щастлив, защото ... колко повече боли да кажеш на някого, че всъщност не означава толкова много за теб? И после онова чувство, че си направил някого с една идея по-тъжен.
Но и това се приема. Обвинението, че не оценяваш себе си, докато се луташ между живота за другите и съществуването за самия теб. И тези две страни, които никой не приема, защото всички сме егоисти. И да живееш заради другите, с единствената подсъзнателна цел да не нараняваш е също егоизъм. Но друг. Онзи, който те е поставил в позицията на подчинен. Даващия винаги изглежда по-слаб, защото животът го е избутал на такава граница.
Но ние сме силните, макар ние най-често да плачем. Сила е да те мислят за влюбен, когато в теб любовта е угаснала.
Но и това се приема. Обвинението, че не оценяваш себе си, докато се луташ между живота за другите и съществуването за самия теб. И тези две страни, които никой не приема, защото всички сме егоисти. И да живееш заради другите, с единствената подсъзнателна цел да не нараняваш е също егоизъм. Но друг. Онзи, който те е поставил в позицията на подчинен. Даващия винаги изглежда по-слаб, защото животът го е избутал на такава граница.
Но ние сме силните, макар ние най-често да плачем. Сила е да те мислят за влюбен, когато в теб любовта е угаснала.
Аз и ти !?
Аз - обичаща на другите играта,
аз, заровена във стихове и струни,
аз, виждаща и в слънцето тъгата,
аз и безкрайните ми макове през юни.
Ти със твоите очи капани,
ти с твоите спечелени сърца,
ти и времето, което спираш,
когато искаш ти да си сама.
Аз и ти със твоите сандали,
аз и ти, претърсващи света,
аз и ти, и връх и дъно
на една пречупена душа.
~ Посветено.
09.ІХ.'10
Онзи Някой
Сънувах че прелитам бариери,
и че онзи Някой пак ме е намерил.
Доброволен пленник съм на хиляди затвори,
без ключове оставям всичките врати,
да не би случайно спейки
да избягам и да се изгубя във мечти.
Не съм свободна и не съм художник,
не мога с думите да нарисувам ден,
във който от веригите ще бягам,
а решетките ще търсят друга като мен.
Но не е късно да живея и така,
заключена за чуждите простори,
със блянове, изгубени за другото,
пък онзи Някой нека се повтори …
07.ХІ.'10
What about love ►
What if I took my time to love you?
What if I put no one above you?
What if I did the things that really mattered?
What if I ran through hoops of disaster?
what about love?
what about feelings?
what about all the things that make life worth living?
what about faith?
what about trust?
and tell me baby what about us?
What if I put no one above you?
What if I did the things that really mattered?
What if I ran through hoops of disaster?
what about love?
what about feelings?
what about all the things that make life worth living?
what about faith?
what about trust?
and tell me baby what about us?
One & Only
Мога да започна хиляди изречения с "Ако", "Защото" и "Понякога". Иде ми да напиша всички случайно хрумнали ми думи, както направи Дъмбълдор сякаш преди цяло десетилетие ... А може и да е минало горе-долу толкова, откакто нямам нужда от редове.
Имам само едно превъплащение. Само една героиня. Само един миг на отчуждение. И го развалят. Глупавата врата, дразнещият телефон, тъпият звук на собственото ми име или, в краен случай, собственото ми заблудено съзнание, което е принудено да се върне към часовника.
Има само едно стихотворение. Една книга. И едно дете, облегнато на стената в една стаичка.
Защо ли?
Не знам. Можеше да хвана всяко произволно нещо ... Би имало смисъл. А аз се залових със спрялото време и безкрайните булеварди, влюбена просто в следващата запетайка, която така и не се научих да слагам на място. И сега обичам буквите вместо музиката. Изпивам с очи гледката през прозореца. Спя от любопитство какво крие подсъзнанието ми и от необходимост да си почина от хората. И имам други хоризонти.
Можеше да разбирам от математика и архитектура, а аз живея с вдъхновения. Защо ли? ...
Имам само едно превъплащение. Само една героиня. Само един миг на отчуждение. И го развалят. Глупавата врата, дразнещият телефон, тъпият звук на собственото ми име или, в краен случай, собственото ми заблудено съзнание, което е принудено да се върне към часовника.
Има само едно стихотворение. Една книга. И едно дете, облегнато на стената в една стаичка.
Защо ли?
Не знам. Можеше да хвана всяко произволно нещо ... Би имало смисъл. А аз се залових със спрялото време и безкрайните булеварди, влюбена просто в следващата запетайка, която така и не се научих да слагам на място. И сега обичам буквите вместо музиката. Изпивам с очи гледката през прозореца. Спя от любопитство какво крие подсъзнанието ми и от необходимост да си почина от хората. И имам други хоризонти.
Можеше да разбирам от математика и архитектура, а аз живея с вдъхновения. Защо ли? ...
I'm yours ♥
Да седнеш на площада и да преброиш гълъбите, които се приближават до теб. Да стоиш на покрива и да си спомниш колко незначителни са всички пъти, когато си гледала надолу и си виждала само обувките си. Да се разхождаш докато вали и да отдаваш значение само на капките, които се разбиват в теб, защото знаеш, че ако имаше някой до теб той щеше да те накара да се скриете някъде. Да се въртиш на някоя въртележка само защото си забравила какво означава да чувстваш нещо живо в себе си. Да прегърнеш непознат на улицата и да не се чувстваш глупаво, че той те е отблъснал не съвсем мило. Да направиш някого щастлив, когато ти самата имаш нужда да бъдеш спасена просто за да не забравиш, че усмивки могат да се подаряват, дори и да не ги притежаваш.
Или да пишеш всички тези неща и да ги триеш отново, да продължаваш да се питаш откъде дойдоха и за кого са предназначени, да се усмихваш само на глупавия екран, защото човека от среща не подозира колко добре те е накарал да се почувстваш и да изливаш чувствата си в измисления дневник, вместо в нечии очи. Да обичаш с цялото си същество и да не знаеш чия си.
Или да пишеш всички тези неща и да ги триеш отново, да продължаваш да се питаш откъде дойдоха и за кого са предназначени, да се усмихваш само на глупавия екран, защото човека от среща не подозира колко добре те е накарал да се почувстваш и да изливаш чувствата си в измисления дневник, вместо в нечии очи. Да обичаш с цялото си същество и да не знаеш чия си.
All Good Things [come to an end]
Всичко прелива. Настроенията се оплитат, сякаш вместо да духа отвън, вятърът се е пренесъл в мен самата и просто обръща ли обръща ... А някога не правех разлика между сезоните. И между хората. Дори не знаех какво означава отчаяние.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Достатъчно?
Не е достатъчно само да ме прегърнеш и после да се чудиш защо не преставам да плача. Ако си искал да ме опознаеш, значи си разбрал, че не го правя. И заради теб не бих се разплакала, макар да означаваш повече, отколкото предполагаш.
Не е достатъчно да ме попиташ дали съм щастлива, защото не съм, независимо какво ще ти отговоря. И не ме карай да ти изреждам причини, защото няма да разбереш как изписвам страница след страница без да казвам истината. Приеми и още един факт - аз не желая щастие, а си го пожелавам при всяка възможност.
Не е достатъчно да съществуваш някъде. Не е достатъчно да вярвам, че ще те има. Не е достатъчно да разбираш защо не искам да плача. Можеш ли да приемеш, че няма да ти се зарадвам, когато се срещнем?
Не е достатъчно да ме попиташ дали съм щастлива, защото не съм, независимо какво ще ти отговоря. И не ме карай да ти изреждам причини, защото няма да разбереш как изписвам страница след страница без да казвам истината. Приеми и още един факт - аз не желая щастие, а си го пожелавам при всяка възможност.
Не е достатъчно да съществуваш някъде. Не е достатъчно да вярвам, че ще те има. Не е достатъчно да разбираш защо не искам да плача. Можеш ли да приемеш, че няма да ти се зарадвам, когато се срещнем?
2
За момент ми се стори, че е той. И думите, които някак продължаваха да се изливат от устата ми, не бяха същите, защото ги казвах на него. И всичко стана нелепо. Няколко въпросителни.
А не ми трябват. Ще изхвърля телефона. Сякаш това би обяснило защо помня само някаква двойка.
Забравих какво му казах. Просто защото не беше той.
И не искам да бъде!
А не ми трябват. Ще изхвърля телефона. Сякаш това би обяснило защо помня само някаква двойка.
Забравих какво му казах. Просто защото не беше той.
И не искам да бъде!
Симпатичният господин
Тя беше от онези момичета, които не разбират с какво привличат мъжете. Тя ходеше по купони, пушеше и си стоеше в ъгъла, а после изведнъж се оказваше в прегръдките на онзи симпатичен господин, който тайничко бе наблюдавала цялата вечер. И преди да повярва на късмета си, същият този господин, изглеждащ толкова добросъвестен в представите й, пуска ръката си по-надолу от кръста. Тя не трепва и не тръгва да се отдръпне, защото за по-малко от минута е приела разочароващата реалност и сега се двоуми дали да не се отдаде на удоволствието, след като няма да получи нищо друго.
А й е толкова приятно в тази прегръдка, която не означава нищо, близо до този човек, който до преди броени минути изглеждаше привлекателен. Той – сериозният тип, флиртуващ само с очи, не подозираше какво й даваха силните му ръце. Не възбуда.
И в ритъма на танца тя се остави да бъде погълната от усещането, че е желана. Става малко по-дръзка, малко по-близо до едно друго щастие. Този наркотик - флиртът, я улавя само за миг, колкото да разпали до краен предел желанието у онзи господин. Той вече я събличаше с поглед, очаквайки да се окажат насаме.
И ето - музиката спира. Двамата си тръгват под ръка. Озовават се в неговата стая. Но той не я беше разбрал. Тя се отдръпна в последния момент, борейки се с разочарованието от неговите желания.
Симпатичният господин гледа след нея, защото той не разбира, че това, което за него означава съгласие, за нея е само момент щастие преди бягство.
А й е толкова приятно в тази прегръдка, която не означава нищо, близо до този човек, който до преди броени минути изглеждаше привлекателен. Той – сериозният тип, флиртуващ само с очи, не подозираше какво й даваха силните му ръце. Не възбуда.
И в ритъма на танца тя се остави да бъде погълната от усещането, че е желана. Става малко по-дръзка, малко по-близо до едно друго щастие. Този наркотик - флиртът, я улавя само за миг, колкото да разпали до краен предел желанието у онзи господин. Той вече я събличаше с поглед, очаквайки да се окажат насаме.
И ето - музиката спира. Двамата си тръгват под ръка. Озовават се в неговата стая. Но той не я беше разбрал. Тя се отдръпна в последния момент, борейки се с разочарованието от неговите желания.
Симпатичният господин гледа след нея, защото той не разбира, че това, което за него означава съгласие, за нея е само момент щастие преди бягство.
Нещо!
Няма да престана да започвам. Макар че нещото в мен приключва с второто изречение. Обаче не! Няма да спра, защото не обичам кратките постове, освен ако не съдържат нещо силно и смислено и разбираемо само за автора си, каквото аз не мога да напиша. И винаги развалям нещата накрая и употребявам думата "нещо" десетки пъти, само 4 пъти досега.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.
Разфокусиране
Диванът, аз и пространството. Телевизорът - включен, иначе тишината е непоносима. Шоколад. И малко спомени.
Въздишам и главата ме боли от толкова вторачване. Обикновено забравям да вдигна глава, но това си е моята депресия и няма дори да се стигне до сълзи. Не, не депресия. Не може. Няма кой да ме измъква от това. До преди минути обичах живота.
И после тя. С нейното тръгване.
Но тях винаги ги няма така.
Трябва да спра с писането. Тук. Сега. Няма значение, че толкова неща имат смисъл. Трябва да започна да мисля за себе си.
Въздишам и главата ме боли от толкова вторачване. Обикновено забравям да вдигна глава, но това си е моята депресия и няма дори да се стигне до сълзи. Не, не депресия. Не може. Няма кой да ме измъква от това. До преди минути обичах живота.
И после тя. С нейното тръгване.
Но тях винаги ги няма така.
Трябва да спра с писането. Тук. Сега. Няма значение, че толкова неща имат смисъл. Трябва да започна да мисля за себе си.
Не е така.
Понякога мразя музиката. Втълпява ми в главата неща, които може би никога няма да мога да кажа на някого. И аз упорито си ги припявам, и ги драскам в тетрадките и по профилите и пак, и пак, и пак осъзнавайки, че в тях няма капчица истина за мен. Много съм далеч и от хубавата смислена музика, и от увлекателната литература, и от филмите ... дори от поезията съм далеч, макар да си въобразявам, че ми е толкова близка. Но нещата тотално не са така, както се старая да изглеждат. Или може би не аз?
Понякога ми се иска да съм от онези хора, които когато са щастливи могат да скачат от радост. Или от другите, които могат да излеят чувствата си на хартия. А при мен това никога не работи, защото каквото и да кажа, ще бъде малко и невярно. Не бягам от нищо и не плача, защото просто няма за какво. И този факт трябва да ми е достатъчен, за да съм благодарна, че съм тук и съществувам, но не е. Моята болка е друга.
А дори не ме боли, защото тези неща нямат израз. Никой няма да прочете в очите ми тъга и няма да усети колко думи преглъщам с всяко многоточие. И винаги идва някоя песен като тази ...
Половината неща, които казвам, нямат смисъл. Още няма думи, които да изразят тази празнота, която не е тъга, но не е и щастие. Тази, която я има в теб и расте постепенно, докато един ден забравиш кога се е появила. И започваш да живееш с нея и да отговаряш машинално с "добре съм", когато много добре знаеш, че не си.
Защото всъщност никой не го интересува наистина как си. Затова ние изписваме страница след страница с "Аз" и след време само ние ги четем.
Може би това ми пречи най-много. Самотата. Отчуждението на хората. Прегръщат ме две ръце всеки ден и това няма никакво значение. Сигурно някъде сбърках текста ...
Понякога ми се иска да съм от онези хора, които когато са щастливи могат да скачат от радост. Или от другите, които могат да излеят чувствата си на хартия. А при мен това никога не работи, защото каквото и да кажа, ще бъде малко и невярно. Не бягам от нищо и не плача, защото просто няма за какво. И този факт трябва да ми е достатъчен, за да съм благодарна, че съм тук и съществувам, но не е. Моята болка е друга.
А дори не ме боли, защото тези неща нямат израз. Никой няма да прочете в очите ми тъга и няма да усети колко думи преглъщам с всяко многоточие. И винаги идва някоя песен като тази ...
Половината неща, които казвам, нямат смисъл. Още няма думи, които да изразят тази празнота, която не е тъга, но не е и щастие. Тази, която я има в теб и расте постепенно, докато един ден забравиш кога се е появила. И започваш да живееш с нея и да отговаряш машинално с "добре съм", когато много добре знаеш, че не си.
Защото всъщност никой не го интересува наистина как си. Затова ние изписваме страница след страница с "Аз" и след време само ние ги четем.
Може би това ми пречи най-много. Самотата. Отчуждението на хората. Прегръщат ме две ръце всеки ден и това няма никакво значение. Сигурно някъде сбърках текста ...
Ако можех
Ако можех, щях да скоча от високо,
щях с очи да снимам цветове,
после щях да ги редя в албуми
тези чувства, спомени и страхове.
Бих преместила прахта от пътя
и после щях да го вървя без срам,
нямаше да бягам неизбежно,
дори нямаше да бъда сам.
Щеше да ми се живее в онзи свят,
там свободата нямаше да е тревога,
и ако исках, щях да го създам
и бих го сторила, ала не мога.
щях с очи да снимам цветове,
после щях да ги редя в албуми
тези чувства, спомени и страхове.
Бих преместила прахта от пътя
и после щях да го вървя без срам,
нямаше да бягам неизбежно,
дори нямаше да бъда сам.
Щеше да ми се живее в онзи свят,
там свободата нямаше да е тревога,
и ако исках, щях да го създам
и бих го сторила, ала не мога.
Обърнат гръб
Тъжно е колко лесно ме пускат да си отида. Как си тръгвам и после не ми се иска да се върна, защото светът не е спрял да се върти без мен. Трябва да посрещна новото, а то ми е чуждо, защото просто не съм част от него, дори да съм причината да се е случило. И така преставам да принадлежа и на двете места. Никой не ме изпраща и никой не ме посреща.
А аз се връщам. И ревнувам. И те не разбират колко боли, когато те заменят. Затварям се отново и отново, защото да се разплача няма смисъл, а да говоря нямам сили. Други хора ме карат да живея както досега, а аз затварям телефона при всяко позвъняване. Не искам тях, които и да са ... не искам да имам нужда от тях, но това е природа.
Най-тъжното е, че утре ще се изправя пред тях и ще се убеждавам, че съм си измислила всичко.
А аз се връщам. И ревнувам. И те не разбират колко боли, когато те заменят. Затварям се отново и отново, защото да се разплача няма смисъл, а да говоря нямам сили. Други хора ме карат да живея както досега, а аз затварям телефона при всяко позвъняване. Не искам тях, които и да са ... не искам да имам нужда от тях, но това е природа.
Най-тъжното е, че утре ще се изправя пред тях и ще се убеждавам, че съм си измислила всичко.
Стъкла
Тича ми се боса по улицата. Само да ги нямаше стъклата от онзи сблъсък, който ме върза в окови, за да не забравя никога. Това означава ли, че не мога без чужда помощ да остана онова момиче? Сигурно.
Аз тичах. И за няколко прекрасни мига забравих колко е нередно. По-добре, че свободата е условна, защото иначе бих отлетяла. А е необходимо да се преборя за себе си. Всеки път си мисля, че съм го направила, докато не падна отново.
Трябва ми само един крак, за да ме спъва по пътя и после една ръка, която да ме вдигне, когато не мога сама. Прескочих големи пропасти, за да се хвърля доброволно в тях след това, но все пак полетях. Почти се научих как. А стъкла колкото искаш.
Аз тичах. И за няколко прекрасни мига забравих колко е нередно. По-добре, че свободата е условна, защото иначе бих отлетяла. А е необходимо да се преборя за себе си. Всеки път си мисля, че съм го направила, докато не падна отново.
Трябва ми само един крак, за да ме спъва по пътя и после една ръка, която да ме вдигне, когато не мога сама. Прескочих големи пропасти, за да се хвърля доброволно в тях след това, но все пак полетях. Почти се научих как. А стъкла колкото искаш.
Аз и тя
Нямаме си наша маса. Забравяме да си звъннем по телефона. Мълчим си сами, когато ни е тъжно. Или говорим с други хора. Разни личности, които изглеждат по-важни от другата. Не си носим дрехите. Не мечтаем, легнали под небето. Само скуката ни среща. Бягаме в различни посоки всеки път и по-добре, защото иначе ще се пресечем. Казваме си, че се обичаме само когато прекалим с иронията. Вече е навик. Искаме различни неща и ги намираме по различен начин. Дори не ни хрумва да си признаем в очите. Никога не правим подходящите подаръци. Прегръдките са насила. Нямаме нужда вече да се смеем.
Всяко кафе ни е приседнало в гърлото от повтаряне. Но продължаваме. И е истинско.
Всяко кафе ни е приседнало в гърлото от повтаряне. Но продължаваме. И е истинско.
Глупаво.
Обичам метафорите. Много често наричам нещата с истинските им имена, но когато хвана химикалката (защото аз пиша на ръка, да!) цялото откровение се състои в това да успея да скрия казаното. Въобще може би разбрахте, че обичам и да се крия.
Главният ми проблем е, че всичко, което напиша или кажа в един момент започва да ми се струва глупаво. И трия. Сякаш това ще поправи грешката. Но няма и аз бягам някъде в друга обстановка, за да ме занимават други неща и да не се сещам колко глупаво повърхностна съм и как се стараех да не бъда точно такава. Човек се превръща в това, което най-много презира. Затова аз сега съм толкова плоска и така отчаяно искам да се променя, защото ... ами, защото ми се искаше да накарам някого да се замисли. Единственото ми умение. Дали го изгубих?
Главният ми проблем е, че всичко, което напиша или кажа в един момент започва да ми се струва глупаво. И трия. Сякаш това ще поправи грешката. Но няма и аз бягам някъде в друга обстановка, за да ме занимават други неща и да не се сещам колко глупаво повърхностна съм и как се стараех да не бъда точно такава. Човек се превръща в това, което най-много презира. Затова аз сега съм толкова плоска и така отчаяно искам да се променя, защото ... ами, защото ми се искаше да накарам някого да се замисли. Единственото ми умение. Дали го изгубих?
Когато монетата се обърне.
Платих много цени. Рискувах, когато не знаех какво имам за губене и после го изгубих, но от инат не съжалявам. Когато залагаш всичко, губиш залога, но кой ли да ми го каже ... Нали трябва да сгреша, за да се науча, макар че и в друго време и при други обстоятелства пак щях да направя така. Да се втурна със затворени очи в нещо толкова глупаво и необмислено. А го обмислях, по дяволите! Един ли час пропилях да гледам тая пуста стена в опити да си представя какво ще се случи. И всичко това нямаше никакво значение, защото аз рискувах и забравих всичко от преди.
Знам колко струвам. Щях да се преобърна и без чужда помощ, но така ми се случи. От известно време съм будна и все повече се събуждам, като се старая да не гледам назад. Което е невъзможно, когато си платил много за нежелано удоволствие.
Опитвах се да реша дали съм добър човек. Оказа се само, че не съм по-различна от другите и че, естествено, не мога да се мразя, дори и да съзнавам, че съм си избрала неправилния път. От друга страна моят лош път няма нищо общо с лошите пътища, по които вървят толкова упорито куп други лица. Бях невинна, вече не съм. Преглътнах го трудно, защото съм възпитавана иначе, но сега ми доставя радост да правя каквото се очаква от мен. Върнах се към доброто старо време, от което не трябваше да бягам, само че как иначе щях да знам, че е добро?
Сега живея някакъв живот, който съвсем излезе от релсите, в които се опитах да го вкарам. Не знам кое ме ръководи вече, не се интересувам какво искам и дори какво ми се случва. Пуснах се по течението, но знам едно - повече няма да плащам цени! Стига толкова. Тази метаморфоза ме принуди да се науча, че принципите се отстояват не само с думи. Противно на самоотрицанието ми, аз имам правото да НЕ искам определени неща и трябва да си затворя очите, ако така наранявам някого. Да ги затворя по същия начин, по който всички ги затварят за мен, когато монетата се обърне ...
Знам колко струвам. Щях да се преобърна и без чужда помощ, но така ми се случи. От известно време съм будна и все повече се събуждам, като се старая да не гледам назад. Което е невъзможно, когато си платил много за нежелано удоволствие.
Опитвах се да реша дали съм добър човек. Оказа се само, че не съм по-различна от другите и че, естествено, не мога да се мразя, дори и да съзнавам, че съм си избрала неправилния път. От друга страна моят лош път няма нищо общо с лошите пътища, по които вървят толкова упорито куп други лица. Бях невинна, вече не съм. Преглътнах го трудно, защото съм възпитавана иначе, но сега ми доставя радост да правя каквото се очаква от мен. Върнах се към доброто старо време, от което не трябваше да бягам, само че как иначе щях да знам, че е добро?
Сега живея някакъв живот, който съвсем излезе от релсите, в които се опитах да го вкарам. Не знам кое ме ръководи вече, не се интересувам какво искам и дори какво ми се случва. Пуснах се по течението, но знам едно - повече няма да плащам цени! Стига толкова. Тази метаморфоза ме принуди да се науча, че принципите се отстояват не само с думи. Противно на самоотрицанието ми, аз имам правото да НЕ искам определени неща и трябва да си затворя очите, ако така наранявам някого. Да ги затворя по същия начин, по който всички ги затварят за мен, когато монетата се обърне ...
Съкровища
Аз съм много скрита. Намирам се на дъното и то за мен е начало. Започвам от нулата, без да имам какво да губя и без някога да съм печелила. Живея във вода и аз самата съм такава. Съществувам успоредно с вятъра, но той ме превръща в буря, а после ме оставя да се уча да плувам. Не губя брега от погледа си. Изменям се в зависимост от времето. Приливам и отливам по часовник, но не спирам.
В мен човек трябва да е добър плувец, защото за да ме види, трябва да премине през толкова много вода. Изглеждам опасна, но всъщност хората ме обичат, защото не отнемам животи лесно. Не съм убиец. Всичко е по-силно от мен.
Обвързана съм с другите елементи, затова не мога да живея без тях. Всъщност не ги харесвам, те рядко ме достигат.
Аз съм огромна. Толкова огромна, че не се знам какво още може да изплува от мен. Способна съм да побера всичко в себе си без да издам стон. И да те удавя точно когато се отпуснеш.
Водата не може да бъде наранена. Тя приема първоначалния си вид след всяко разплискване. Тя никога не е сама. Всичко се събира след време.
Не съм случайно на този свят. В кого иначе ще се оглеждат хората? При кого ще се завръщат всяко лято, за да ме забравят след това? Кой ще им носи красота, без да иска нещо в замяна?
Само водата крие съкровища.
В мен човек трябва да е добър плувец, защото за да ме види, трябва да премине през толкова много вода. Изглеждам опасна, но всъщност хората ме обичат, защото не отнемам животи лесно. Не съм убиец. Всичко е по-силно от мен.
Обвързана съм с другите елементи, затова не мога да живея без тях. Всъщност не ги харесвам, те рядко ме достигат.
Аз съм огромна. Толкова огромна, че не се знам какво още може да изплува от мен. Способна съм да побера всичко в себе си без да издам стон. И да те удавя точно когато се отпуснеш.
Водата не може да бъде наранена. Тя приема първоначалния си вид след всяко разплискване. Тя никога не е сама. Всичко се събира след време.
Не съм случайно на този свят. В кого иначе ще се оглеждат хората? При кого ще се завръщат всяко лято, за да ме забравят след това? Кой ще им носи красота, без да иска нещо в замяна?
Само водата крие съкровища.
Простичко
Иска ми се да излея целия ентусиазъм, цялото удоволствие, че съм тук и че бях там, цялото съжаление, че свърши и облекчението, че все пак оцелях и не съм била толкова далеч. Иска ми се, но думите само ще убият това простичко щастие.
За мен това е най-добрата част. Преди и след, никога по време. Избягах, за да намеря нещо друго, от което да бягам. Една чаша не ме прави друг човек, един човек също. Тези две седмици тепърва ще ми служат за двигател, защото ... все пак беше хубаво, дори тогава да не твърдях това. Лошото си го нося с мен, затова ще запомня само доброто.
Трябваше да опитам. Да започна отначало. Това помага, доколкото друг може да ми помогне.
Видях се. И няма да се науча да се гледам. Момиче съм.
За мен това е най-добрата част. Преди и след, никога по време. Избягах, за да намеря нещо друго, от което да бягам. Една чаша не ме прави друг човек, един човек също. Тези две седмици тепърва ще ми служат за двигател, защото ... все пак беше хубаво, дори тогава да не твърдях това. Лошото си го нося с мен, затова ще запомня само доброто.
Трябваше да опитам. Да започна отначало. Това помага, доколкото друг може да ми помогне.
Видях се. И няма да се науча да се гледам. Момиче съм.
Животът е хубав. Понякога трябва да захвърлиш всичко останало и да живееш само заради това - заради мимолетното усещане за свобода и неизчерпаеми възможности, което те кара да искаш да полетиш. То си заслужава. Заслужава си и да го запомниш, за да не си напълно сам в онези други мигове, когато лежиш на пода и незапомнено гледаш на някъде.
Аз нямам слънце, а и самата не съм такова, но понякога гледам напред. И се старая да живея, дори когато се предполага да съществувам. Това е единственият начин да оценяваш това, което ти се случва ... и колкото и песимистично да прозвучи, не се знае до кога ще имаш тази възможност.
Всичко в момента е толкова разхвърляно. Ще го подредя с времето. Защото времето оправя всичко ... и носи надежда. Да, Лени, ще чакам.
Аз нямам слънце, а и самата не съм такова, но понякога гледам напред. И се старая да живея, дори когато се предполага да съществувам. Това е единственият начин да оценяваш това, което ти се случва ... и колкото и песимистично да прозвучи, не се знае до кога ще имаш тази възможност.
Всичко в момента е толкова разхвърляно. Ще го подредя с времето. Защото времето оправя всичко ... и носи надежда. Да, Лени, ще чакам.
Избледнях
Във годините горчиво се прекърших
и после без да искам оцелях,
да бях забравила и всичко да се свърши,
а не да се събирам все от прах.
Сега се търся в старите куплети
и всеки лист изпълва ме със страх,
борба загубих без да съм се била
и само в загубата се видях.
Без себе си съм глупаво безплодна,
от извори да пия ожаднях,
а как в спомени да се открия,
когато избледнях със тях?
~ 10.08.'10
~ 10.08.'10
Self-preservation.
Отричам се, поставям се в окови, вървя по път, от който вече веднъж се отказах. Приемам за верни нещата, които другите казват и винаги, абсолютно винаги обвинявам себе си. Боря се да изкопая от дълбините на съзнанието си нещо, което не притежавам и ми харесва да си въобразявам, че съм го изгубила, а то може би никога не е било мое.
Истината е, че мен никой не ме мрази и поради тази причина и никой не ме обича. Приемам себе си за жертва, макар че вече нямам от какво да бягам и това сякаш ми пречи.
Търся нередност в щастието, затова за мен няма такова. После се чудя защо всичко е толкова еднакво. Не търся себе си, защото не знам какво искам да открия, а и предпочитам да бъда намерена.
Не ми стиска да губя, защото си мисля, че съм загубила достатъчно. Искам да вървя по правия път, който е такъв само според другите, а в същото време усещам колко непълноценно е всичко. Не изпитвам неудобство, че не съм си на мястото, нито искам да се боря за нечия любов. Тъжно ми е, когато погледна, че нищо не съм направила с живота си, но и не очаквам да направя нещо, защото за мен има само едно време - бъдещето.
Пропилявам всичко е знам, че има и друг начин. Дори понякога копнея за него. Не правя нищо, но ще продължа да го правя, понеже вярвам във всичко друго, но не и в себе си, и така се чувствам в безопасност.
Не аз ще построя бъдещето си, но никой няма да го направи против моята воля. Вероятно няма да постигна нищо в този живот, но пак нещата ще станат по моя начин и аз ще бъда доволна. Не съм толкова слаба, за да се оставя да ме пречупят. Каквото и когато и да било. Малко неща умея, но съм егоистка и мога да предпазя себе си. Никой не ме е учил и никого няма да науча на това. Но то ще ми помогне. Може би дори вече го е направило.
Винаги съм била и винаги ще бъда цяла.
Истината е, че мен никой не ме мрази и поради тази причина и никой не ме обича. Приемам себе си за жертва, макар че вече нямам от какво да бягам и това сякаш ми пречи.
Търся нередност в щастието, затова за мен няма такова. После се чудя защо всичко е толкова еднакво. Не търся себе си, защото не знам какво искам да открия, а и предпочитам да бъда намерена.
Не ми стиска да губя, защото си мисля, че съм загубила достатъчно. Искам да вървя по правия път, който е такъв само според другите, а в същото време усещам колко непълноценно е всичко. Не изпитвам неудобство, че не съм си на мястото, нито искам да се боря за нечия любов. Тъжно ми е, когато погледна, че нищо не съм направила с живота си, но и не очаквам да направя нещо, защото за мен има само едно време - бъдещето.
Пропилявам всичко е знам, че има и друг начин. Дори понякога копнея за него. Не правя нищо, но ще продължа да го правя, понеже вярвам във всичко друго, но не и в себе си, и така се чувствам в безопасност.
Не аз ще построя бъдещето си, но никой няма да го направи против моята воля. Вероятно няма да постигна нищо в този живот, но пак нещата ще станат по моя начин и аз ще бъда доволна. Не съм толкова слаба, за да се оставя да ме пречупят. Каквото и когато и да било. Малко неща умея, но съм егоистка и мога да предпазя себе си. Никой не ме е учил и никого няма да науча на това. Но то ще ми помогне. Може би дори вече го е направило.
Винаги съм била и винаги ще бъда цяла.
Обществено животно
Аз не съм човека, който получава 2383 известия във фейсбук всеки ден.
Аз не съм тази, която среща хиляди познати на улицата.
Аз не съм човека, който винаги има с кого да си чати.
Аз не съм тази, която всички харесват, обичат и търсят.
Аз съм само момичето, на което понякога й липсва всичко това.
Аз не съм тази, която среща хиляди познати на улицата.
Аз не съм човека, който винаги има с кого да си чати.
Аз не съм тази, която всички харесват, обичат и търсят.
Аз съм само момичето, на което понякога й липсва всичко това.
Преследвач-и-
Колко пъти съм го гледала този празен лист. Колко пъти го задрасках, колко като него прелетяха през стаята и се спряха по средата й, защото да, не мога да уцеля кошчето. А силата всъщност би могла да изстреля мен самата нанякъде.
Но се научих да се опитвам и сега не мога по друг начин. И тези бели листове, които понякога намирам под леглото и ги чета с усмивка пак ме връщат в началото. Там аз бях преследвача. Преследвачите винаги успяват, освен във филмите. Даже и там напоследък, за по-реалистично.
Сега само бягам от спомени и тичам към нови такива с надежда, която умира в началото. Никога не съм била по-сигурна, че ще оцелея и че няма да открия изхода. Побиват ме тръпки от него.
Разрових се в прахта и там видях онзи човек, който не късаше листове и не вярваше, че ще спре. Цяла година се търся, но обичам да не се намирам. И отново не вярвам, че ще спра, защото още от десет годишна вървя през лабиринтите и само вярата, че има изход ме е карала да продължавам. Никога не съм се будила намерена, никога не съм била и победител. Състезавам се, защото някои състезания се печелят, дори и да не се надявам на това.
Бягам и преследвам. И трия. Понякога.
Но се научих да се опитвам и сега не мога по друг начин. И тези бели листове, които понякога намирам под леглото и ги чета с усмивка пак ме връщат в началото. Там аз бях преследвача. Преследвачите винаги успяват, освен във филмите. Даже и там напоследък, за по-реалистично.
Сега само бягам от спомени и тичам към нови такива с надежда, която умира в началото. Никога не съм била по-сигурна, че ще оцелея и че няма да открия изхода. Побиват ме тръпки от него.
Разрових се в прахта и там видях онзи човек, който не късаше листове и не вярваше, че ще спре. Цяла година се търся, но обичам да не се намирам. И отново не вярвам, че ще спра, защото още от десет годишна вървя през лабиринтите и само вярата, че има изход ме е карала да продължавам. Никога не съм се будила намерена, никога не съм била и победител. Състезавам се, защото някои състезания се печелят, дори и да не се надявам на това.
Бягам и преследвам. И трия. Понякога.
Не се намирам. Търсих се в книгите, в музиката, в обектива, търсих се в тълпата преди броени минути, също така и в празната стая. Погледнах за всеки случай в дневника - нали там се крия, когато нещо в мен прекали, после преобърнах любимите завивки да не би да съм забравила да се събудя, но не съм ... Всичко около мен говори, че до преди малко съм била тук - парфюмът ми натрапчиво се носи из стаята, за да прикрие миризмата на цигари. Дори рибите съм нахранила - винаги го правя, независимо колко често забравям да полия цветето.
Изчезнах някъде, а моите очи са толкова привикнали, че не мога да се открия. Може би съм се стопила в пространството, след като раздадох толкова много от себе си. Нима това е възможно? Да съм изчерпана? Надали, това не съм аз.
Май ще се откажа да се търся. Ще се върна, за да довърша дневника и да оправя леглото. Това правят добрите момичета - връщат се, защото някой има нужда от тях. А аз прекарах последните съзнателни години в опити да бъда необходима. И след толкова усилия накрая си издълбах своя дупка в стената, а след още толкова всички забравиха, че на никому не му е нужна.
Върнах се. Благодаря, че ме потърси.
Следващия път просто запали лапмата.
Изчезнах някъде, а моите очи са толкова привикнали, че не мога да се открия. Може би съм се стопила в пространството, след като раздадох толкова много от себе си. Нима това е възможно? Да съм изчерпана? Надали, това не съм аз.
Май ще се откажа да се търся. Ще се върна, за да довърша дневника и да оправя леглото. Това правят добрите момичета - връщат се, защото някой има нужда от тях. А аз прекарах последните съзнателни години в опити да бъда необходима. И след толкова усилия накрая си издълбах своя дупка в стената, а след още толкова всички забравиха, че на никому не му е нужна.
Върнах се. Благодаря, че ме потърси.
Следващия път просто запали лапмата.
Не съм това, което винаги съм искала да бъда. Момичето от роуплейте, моята ледена и красива героиня, се разтопи отдавна. Тя нямаше проблем с това, но аз имах проблем с нея. И продължавам да си го имам, а навън лятото вече няколко пъти премина. При мен спира само есента и ранната зима. Само сменящите се картини зад стъклото, само подредените думи, само докоснатите чувства, само всичко, което не е мое.
С миналото сключихме договор - да ме настигне, когато му обърна гръб. Забравих как се прескачаха пропасти, но и как да усетиш липсваща топлина.
Сега нямам нужда да обичам бонбони. На люлката люлея единствено вдъхновението. Сега тя има други лица, понякога лица на предмети. Ако ги събера в едно - ще се върне. Този път руса, топла и слаба.
Ще ми се някой ден да се запознаем.
Не съм била Виктория. Тя беше победител. Аз загубих още в началото.
Да, it will be better tomorrow.
И, знаете ли, аз съм свикнала да асоциирам утрешния ден с нещо положително. Сега, когато се замисля за утре, дори без да се опитвам да си го представя, усещам, че ще бъде нов ден. Нови 24 часа, през които да ми се случи нещо интересно и вълнуващо или поне нещо, което ще ми даде повод да се усмихна. Обнадеждаващо е, може би и заради това навсякъде ни успокояват, че утре ще бъде по-добре.
Истината е, че преди нещо да се оправи, то трябва първо да се влоши. И понякога, колкото и да търсим светлинката в края на тунела, знаем, че утрешният ден няма да бъде по-добър. След два дни може би, след три, но не и утре. Утре ти предстои да се изправиш пред реалността, която не ти се иска да понасяш.
А сега си представете цял месец от такива "утре". Има неща, които не отминават за един ден.
Обаче е вярно, че животът продължава и тези сутрини, когато не ти се иска въобще да се будиш след като знаеш какво те очаква, са неизменна част от него. Хубавото е, че, рано или късно, независимо от случилото се, утре-то ще дойде именно с тази надежда, която носи със себе си.
'In three words I can sum up everything I've learned about life:
it goes on.'
Очи на лебед
Печелиш ме със изгрева на слънцето,
Скрито тихо във очите ти на лебед,
Събираш ме, разхвърляна сред другите,
За да прескочиш с мене следващия хребет.
Достигаш ме през десет океана,
Оставени от времето след тебе,
Прехвърляш ги и без да се съвземеш
Прегръщаш сякаш си човек.
Губя те с лъчите на зората,
Намирам те върху забравен лист,
Рисувам те с чертите ти на птица
И се моля да не отлетиш.
~ 14.07.2010
И като всеки нашумял роман си имаше хора, които не го харесват. Нормално.
Само че всички тези хора са прави. Прави, защото Здрач НЕ е някакъв шедьовър. Героите не търпят развитие, историята е плоска и лесно предвидима, освен това е написан почти изцяло в розовата гама и дори битките са недоизпипани.
Но!
Но Здрач говори за истинска любов. За любов в най-простата и чиста форма. Ние наричаме романтичните сцени лигави, но за милиони наши връстници именно това е представата за любов. Всички ние сме минали през този период, когато не искаш да видиш лошата страна на света. А пък, често да си кажем, светът се нагледа на катастрофи. При нас колкото по-тъжна е музиката, колкото по-сложна е любовта, колкото по-дълбоки са чувствата, които виждаме на екрана или в книгите, толкова по-добри са самите те. Но не е така.
Уважавам Стефани, защото в свят изпълнен с проблеми, тя създаде една толкова наивна и чиста книга. За това, че успя да възпроизведе представата на хиляди тийнейджъри за любовта такава, каквато би трябвало да бъде - красива. Светът имаше нужда да види нещо толкова просто, защото при нас нещата само се усложняват.
Любовта на Едуард и Бела е невъзможна в наши дни. Прекалено хубава е, за да е истина. Сигурно и за това имаше толкова критики към тази история. Хората не искат да четат за невъзможни неща, които биха искали да им се случат.
Поредицата Здрач показа на връстниците ми това, което искаха да видят - една наивна история за безусловната любов. Замисляли ли сте се колко трудно е да съхраниш такава представа в себе си?
Стана модерно да се акцентира върху малките неща. Всеки втори популярен цитат гласи как една усмивка е лъч слънце за някого. Твърдят, че прегръдките могат да те направят щастлив. Или че блокчето шоколад ще направи деня ти по-хубав. Убеждават ни, че трябва да казваме "обичам те" по-често, защото не знаеш кога ще е късно. Музиката се предлага като лекарство, в което ще намериш всичко. И още ...
Вярно е, че когато животът ти е наред, всички малки жестове го правят да изглежда още по-светъл. След като си нарисувал картинката, можеш да я оцветяваш колкото искаш и да се оплакваш, че имаш нужда само от един цвят. Когато си толкова свикнал с щастието, че не го забелязваш, можеш да внушаваш ( на себе си и на другите ), че се чувстваш тъжен защото няма кой да те прегърне.
Обаче не е така.
Много малко означава една усмивка, когато единственото, което искаш, е да бъдеш някой друг. Който и да е друг. Прегръдката няма да помогне, музиката, шоколада, слънцето, целувките ... няма кой да ги забележи. Няма кой да им обърне внимание, защото липсата в теб е толкова голяма, че такива второстепенни неща няма да я запълнят. Когато се наложи сам да рисуваш рисунката или да я събираш обратно, тежестта на кръста ти ще е единственото, което ще осъзнаваш.
Една усмивка не може да разсее тъмнината. Колкото и тъжно да е, тя не може. Всичките усмивки на света няма да ти помогнат да се усмихнеш. А докато не го направиш ти, няма да видиш и другите.
Аз не искам да подценявам малките неща. Те и мен ме карат да се чувствам по-добре. Само че именно тези неща НЕ са в основата на щастието. Нормално е да мълчим за силните неща и нека да се акцентира върху всичко останало, но нека и да не се заблуждаваме, че една прегръдка ще излекува болката.
Защото няма.
Вярно е, че когато животът ти е наред, всички малки жестове го правят да изглежда още по-светъл. След като си нарисувал картинката, можеш да я оцветяваш колкото искаш и да се оплакваш, че имаш нужда само от един цвят. Когато си толкова свикнал с щастието, че не го забелязваш, можеш да внушаваш ( на себе си и на другите ), че се чувстваш тъжен защото няма кой да те прегърне.
Обаче не е така.
Много малко означава една усмивка, когато единственото, което искаш, е да бъдеш някой друг. Който и да е друг. Прегръдката няма да помогне, музиката, шоколада, слънцето, целувките ... няма кой да ги забележи. Няма кой да им обърне внимание, защото липсата в теб е толкова голяма, че такива второстепенни неща няма да я запълнят. Когато се наложи сам да рисуваш рисунката или да я събираш обратно, тежестта на кръста ти ще е единственото, което ще осъзнаваш.
Една усмивка не може да разсее тъмнината. Колкото и тъжно да е, тя не може. Всичките усмивки на света няма да ти помогнат да се усмихнеш. А докато не го направиш ти, няма да видиш и другите.
Аз не искам да подценявам малките неща. Те и мен ме карат да се чувствам по-добре. Само че именно тези неща НЕ са в основата на щастието. Нормално е да мълчим за силните неща и нека да се акцентира върху всичко останало, но нека и да не се заблуждаваме, че една прегръдка ще излекува болката.
Защото няма.
Въпросът не е да кажеш на хората това, което искат да чуят. Ти би трябвало да си там, за да чуят това, което трябва.
Те слушат, но не чуват. Няма да те чуят, когато опровергаваш щастието, когато отричаш любовта, когато не вярваш в приятелството. В миговете, в които растем и се променяме, винаги сме сами. Те не идват изведнъж и защото сме свикнали с процеса, преставаме да виждаме прекия път до истината - този да се вслушаш в някого. Когато гледаш всичко пропускаш същественото, но то рано или късно те настига и буквално ти избожда очите. А без очи ... какво ли можеш да им кажеш?
Да, защото когато дойде онзи момент на осъзнаване, ние сме безмълвни. Тогава чуваме наистина. Затова трябва да говориш. Трябва им казваш какво трябва да чуят, макар и никога да не знаеш дали наистина те слушат. Но има смисъл - някога ще те чуят. И когато го направят, когато потърсят утехата в чуждите думи и когато я намерят, тогава ще разбереш защо са си заслужавали хилядите празни приказки.
Ние имаме нужда да чуем нещо. Някои от нас го търсят навсякъде. Други са сигурни, че ще го намерят в изкуството. Трети не знаят, че един ден ще чуят.
Само че ще го направят, било то в момент на екстаз или на изстъпление. Затова ... говорете!
Те слушат, но не чуват. Няма да те чуят, когато опровергаваш щастието, когато отричаш любовта, когато не вярваш в приятелството. В миговете, в които растем и се променяме, винаги сме сами. Те не идват изведнъж и защото сме свикнали с процеса, преставаме да виждаме прекия път до истината - този да се вслушаш в някого. Когато гледаш всичко пропускаш същественото, но то рано или късно те настига и буквално ти избожда очите. А без очи ... какво ли можеш да им кажеш?
Да, защото когато дойде онзи момент на осъзнаване, ние сме безмълвни. Тогава чуваме наистина. Затова трябва да говориш. Трябва им казваш какво трябва да чуят, макар и никога да не знаеш дали наистина те слушат. Но има смисъл - някога ще те чуят. И когато го направят, когато потърсят утехата в чуждите думи и когато я намерят, тогава ще разбереш защо са си заслужавали хилядите празни приказки.
Ние имаме нужда да чуем нещо. Някои от нас го търсят навсякъде. Други са сигурни, че ще го намерят в изкуството. Трети не знаят, че един ден ще чуят.
Само че ще го направят, било то в момент на екстаз или на изстъпление. Затова ... говорете!
Желязо и сърце
Скъсан лист и лошо време,
до чаша с вино - списък с грехове,
от пистолета няма смисъл вече,
за какво му е сега то да умре?
Един живот живян случайно -
карти, фасове, сутиен,
на една везна - съвсем наравно -
стоят желязо и сърце.
И е казано - сърцето побеждава,
дори да трябва после да умре,
то ще накаже собствения си убиец
за любовта, която му отне.
~ 12.05.'10
Да, аз не знам какво чувства той. Също като теб. Да, нямам право да разбивам надежди, след като аз самата нямам такива. Да, не мога да ви чертая бъдеще. Като страничен наблюдател съм длъжна да приемам за верни единствено твоите желания. Да, длъжна съм, наистина длъжна, за да се почувстваш по-добре. Което също трябва да бъде моя цел.
Да, аз не знам какво чувства той. Но мога да ти кажа какво чувствах аз, когато стоях близо до човек и толкова далеч от него. В крайна сметка ние сме хора, при това обичащи, затова ако той чувства дори една частичка от нещата, които аз мога да ти кажа, то значи си заслужава да ме чуеш.
Това не е приятелство. Не се заблуждавай, не е. То ще приключи, дори сега да ти изглежда невъзможно. А приятелство, което приключва, никога не е започвало.
Нека позная ... при вас има много усмивки и много срещи, нали? Имате какво да си кажете дори след цял ден заедно? Търсите се непрекъснато, защото само вие знаете какво се случва с другия от начало до край. Имате и други приятели, те може би дори знаят за чувствата от едната страна. А и да не знаят, те поне не са слепи. Защото, не знам дали сте го изпитали, но в приятелството винаги има един период, който прилича на влюбване. Периодът, в който сте късметлии, че имате такъв приятел до себе си.
Прилича на влюбване и понякога наистина е. Не мога да ви опиша цялото време ... има твърде много моменти. И всичко е розово, и понякога под розовото прозира твоята любов. Но той, Другия, няма да забележи. Няма да му се иска да жертва толкова хубави мигове заради нещо, което само привързва по-силно теб към него. Хората умишлено си затварят очите, знаете това.
Как приключва приказката? Ти ще я приключиш, не той. Колкото и влюбени да сме в един момент сами разбираме какво ни липсва. А именно отклик. За да е здрава всяка връзка и всяко приятелство, чувствата от двете страни трябва да са еднакви. Можеш да живееш години без да получаваш каквото даваш. Можеш да се разочароваш стотици пъти и с всеки следващ да го обичаш повече. Обаче животът продължава и след този човек.
Дали е възможно приятелство там, където до вчера е имало чувства? Това вече не знам. При мен не се получи.
Не казвам, че нещата винаги се получават така. Хората са различни, а аз не го познавам.
Сега ти си от другата страна и наистина не искаш да губиш човека, който те харесва. Той сега също не иска, затова ... бъдете приятели и стискайте палци аз да греша.
Да, аз не знам какво чувства той. Но мога да ти кажа какво чувствах аз, когато стоях близо до човек и толкова далеч от него. В крайна сметка ние сме хора, при това обичащи, затова ако той чувства дори една частичка от нещата, които аз мога да ти кажа, то значи си заслужава да ме чуеш.
Това не е приятелство. Не се заблуждавай, не е. То ще приключи, дори сега да ти изглежда невъзможно. А приятелство, което приключва, никога не е започвало.
Нека позная ... при вас има много усмивки и много срещи, нали? Имате какво да си кажете дори след цял ден заедно? Търсите се непрекъснато, защото само вие знаете какво се случва с другия от начало до край. Имате и други приятели, те може би дори знаят за чувствата от едната страна. А и да не знаят, те поне не са слепи. Защото, не знам дали сте го изпитали, но в приятелството винаги има един период, който прилича на влюбване. Периодът, в който сте късметлии, че имате такъв приятел до себе си.
Прилича на влюбване и понякога наистина е. Не мога да ви опиша цялото време ... има твърде много моменти. И всичко е розово, и понякога под розовото прозира твоята любов. Но той, Другия, няма да забележи. Няма да му се иска да жертва толкова хубави мигове заради нещо, което само привързва по-силно теб към него. Хората умишлено си затварят очите, знаете това.
Как приключва приказката? Ти ще я приключиш, не той. Колкото и влюбени да сме в един момент сами разбираме какво ни липсва. А именно отклик. За да е здрава всяка връзка и всяко приятелство, чувствата от двете страни трябва да са еднакви. Можеш да живееш години без да получаваш каквото даваш. Можеш да се разочароваш стотици пъти и с всеки следващ да го обичаш повече. Обаче животът продължава и след този човек.
Дали е възможно приятелство там, където до вчера е имало чувства? Това вече не знам. При мен не се получи.
Не казвам, че нещата винаги се получават така. Хората са различни, а аз не го познавам.
Сега ти си от другата страна и наистина не искаш да губиш човека, който те харесва. Той сега също не иска, затова ... бъдете приятели и стискайте палци аз да греша.
Аз съм момичето от дневника. Блогът ми е ужасно чужд. И се надявайте да не смеся двете понятия. Иначе всичко ще остане скрито.
И не обичам да започвам от начало. Преди всяко мое начало съм видяла хиляди други и когато стоя пред празния лист и не знам как да започна, винаги се връщам към другите.
Често крия, че пиша, за да не познае някой себе си в моите думи. Не обичам да ме сравняват. Твърде родителска тактика. Но обичам да трия. Особено неща, които не си заслужават да бъдат изтрити.
Затова по-добре да можете да пазите тайна. Ако видя отражението на всичко прочетено във вашите очи, когато се срещнем утре, ще бъде твърде ласкателно и твърде неприятно за мен.
Но иначе е хубаво, че започвам. Последователните хора би трябвало по-често да слагат начало. И сега няма да говорим за край. Колкото и да обичам.
Ще оставя това така. Няма да препрочитам. Ще го оставя и само ще се надявам, че няма да ме познете още в първото изречение. След две седмици няма да има никакво значение какво пише тук.
Понякога аз самата не се разбирам.
И не обичам да започвам от начало. Преди всяко мое начало съм видяла хиляди други и когато стоя пред празния лист и не знам как да започна, винаги се връщам към другите.
Често крия, че пиша, за да не познае някой себе си в моите думи. Не обичам да ме сравняват. Твърде родителска тактика. Но обичам да трия. Особено неща, които не си заслужават да бъдат изтрити.
Затова по-добре да можете да пазите тайна. Ако видя отражението на всичко прочетено във вашите очи, когато се срещнем утре, ще бъде твърде ласкателно и твърде неприятно за мен.
Но иначе е хубаво, че започвам. Последователните хора би трябвало по-често да слагат начало. И сега няма да говорим за край. Колкото и да обичам.
Ще оставя това така. Няма да препрочитам. Ще го оставя и само ще се надявам, че няма да ме познете още в първото изречение. След две седмици няма да има никакво значение какво пише тук.
Понякога аз самата не се разбирам.
Жарава
Ти беше мечтата в съня ми,
във най-невинния трепет,
ти беше вътре в сърцето,
беше, и там ще останеш.
Знаех какъв си,
защото и аз станах такава,
и с маската, която обичаш,
превърнах страстта си в жарава.
А жаравата дълго ще тлее,
готова при лекия вятър
моята маска да скрие
и да прекъсне идеалния театър.
Продължи сякаш безкрайна играта,
ти свикна след теб аз да тичам,
и аз свикнах, преди да призная,
че маските не могат да обичат.
Абонамент за:
Публикации (Atom)