Бях там тогава. Не мога да повярвам, че това беше моят живот. Мен ме болеше. Аз бях тази, която не знаеше как да продължи напред, но го направи, защото така трябваше. Седях и гледах дъската и беше немислимо да си спомням. Всичко друго. Всичко. Но не него.
Избягах след това. Далеч в книгите и филмите, далеч сред хората, далеч, защото мразех себе си. Не можеха да ми помогнат. Трябваше сама да се върна обратно и да изминавам този път всеки ден, докато престана да се обръщам със страх. Не знаете как боли. Не знаете, че любовта ви нищо не струваше в онзи момент, защото в онези очи нямаше любов.
Аз бях силна тогава. Не знаеш колко си силен, докато това не остане единствената ти възможност. Някъде под пластовете изкуствени и насилствени "трябва" аз вече не се страхувам. Забравих него и болката, пътя, бягството ... забравих кошмарите и другото.
Пак ще го направя, ако трябва. Единственото, което има значение е, че оцелях. И двата пъти.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар