implicit

За теб се пише с отрицания.

Show me the way to the next wiskey bar

Отгледах си мълчание в саксия
и исках да му кажа да порасне,
две чаши уиски щях да му налея
и щях да го изчакам да си паснем ..

И после щях да му измисля име
и щях да го накарам да е бясно,
след всичките човешки зими,
мит е, че мълчанието е тясно.

Отгледах си мълчание в саксия,
поливах го със сълзи и зарази,
и исках да му кажа, че аз пия,
когато редовете му са празни.

Саксията порасна, беше зима,
във мен поетите се умълчаха,
тишината се превърна в рима
и твоите очи я разпиляха ...

too real to be written

 Обещах си да не пиша нищо, обещах си, защото е неизразимо, защото е обида да се опитвам да го нарисувам с думи след като дори сълзите не успяват. Не исках да говоря за това, такива душевни стихии не се споделят с безмълвен екран, те не се споделят изобщо. Отказвам се от опитите това да излезе истинско, не умея да говоря за почувстваното, за чудовищното преобръщане на крайностите, не умея дори за мисля за него, то е толкова страшно и отвратително, че не искам да губя вярата за другата страна на нещата.

 Празни, измислени думи. Думи, изписали страници, но заемащи само пространство. И чувства. Дребнави, полуистински. Такъв е светът ни - хартиен. Препълнен с детайли, изпразнен от цялост и същност. Гледаме днешния ден или мечтаното бъдеще, а смисълът преминава незабелязано. Докато не реши да се върне и да ни удари шамар, задето сме толкова заслепени, че и доброто, и злото в света са обречени ...

If anywhere to be found.

 Събуждам се с коса, разпръсната по възглавницата. Разбирам, че снощи отново съм прегръщала себе си по завивката омотана около тялото. Сутрините ме приканват да снимам живота им, но от леглото до чашата с кафе денят ми вече е уморителен. Единственото, което ме интересува, са вещите. Между тях понякога драскам по себе си изреченията, които не мога никъде да напиша, защото са само въздишки и обвинения. Ще се изтрият впоследствие. А аз до тогава ще съм се събрала отново. Когато бях океан и се събрах само в една шепа, останалото се разплиска наоколо. Сега се откривам по следите, които оставих след себе си в отговор на онова, което някой остави у мен.
 Стана много лесно да сглобявам изреченията. Толкова по-лесно, колкото никой не им обръща внимание. И ми е удобно така. Да съм помеждудругото. И да съм незначителна.
 А очите ми са зелени винаги, когато няма кой да ги види.
 Какво, че съм слаба само когато никой не гледа?
 Ако знаете колко "никой" имам около себе си ...