boulevards

не си броя
цигарите.
минутите
не искат
да текат,
когато
ми тежи
от чакане.
косата ми
ме спира
от безумия,
спира ме
да не
изпуша
цялата кутия,
защото после
ще мириша на
безумие,
защото после
ще съм с вкус на
отчаяние,
защото после
ще те няма,
ще си другаде,
ще бъдеш
с другите,
а аз
ще си остана
със цигарите
и спрелите
минути.

ако
си отрежа
косата
ще дойдеш ли
...

Only happy when it rains

 Хора и дъжд. От едната страна - студени капки, от другата - студени сърца. Помежду им - реки, морета и океани. Хората са сами, защото не обичат дъжда и не обичат другите хора. Мислех си, че се мръщят на дъжда, защото им пречи да виждат, но може би просто всички сме направени от кал и се размекваме. Размиваме се в дъжда, страх ни е да не се разтворим в локвите ...
 Но нали знаете ... никой вече не се дави във вода.

Грапавата проза

 Аз и моето писане не сме както трябва. Опасявам се, че съм прехвърлила върху него всичкото безразличие, което получавам от хората. Сега и то е самотно, и на него му се мълчи. Затова непубликуваната част от блога ми става все повече. Щеше ми се да има начин и аз да не се реализирам в действителност, защото е nonsense да общуваш насила, да ставаш насила от леглото, насила да пътуваш, да се смееш и да присъстваш някъде.
 Но след известно време хората просто те правят такъв.
 Аз и моето писане не вървим заедно, но това е може би просто защото не се намира кой да чете. Не знам хората кое повече не разбират - мен или това, което създавам. Непукизмът е грозен, но егоистичното съществуване още повече. Дори хора като мен се отблъскват вече от това непрекъснато "аз"-говорене и всички теории няма да могат да ме оборят.
 Човек може и да се разкрива чрез разговор, но в монолозите има само един събеседник.
 То затова и има толкова много писатели ..

Aloneliness

 Автобусите, разходките, чуждите истории, разказването, четенето, наблюдаването на щастието на останалите, есента, дъждовете, октомври, ноември и всичките други, тишината, небето, музиката, да рисуваш, нощите, миналото, поезията, поезията, поезията и всичкото друго писане .. цялото това е самота, която слиза и се настанява върху ти, настанява се удобно и сигурно, така че никога да не можеш да я оставиш ... това е самотата на неразполагането със себе си.
 А казват, че "смъртта е занимание самотно". Де да беше само тя.

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.

"искат и не могат"

Разпилява ни дъждовната ни участ
на уморени капчици тъга,
носи ни съдбата към по-пусти,
по-стари и изсъхнали места;
времето пред нас се преобръща,
простират се морета и сега,
хората по есенно се мръщят
на остарелите, пропуснати лета;
разделят ни - студените сезони
и как да се намерим по света,
когато вместо в кладенци от обич,
сме се превърнали в облаци с вода.

september's

Някои казват "нощем се умира,
нощем се смаляваме в съня",
но моите нощи са толкова сиви,
че умирам безследно в деня.

i've been everywhere

 Наистина ли животът ми тук е толкова кален и буреносен, толкова пропиващо тъжен и сив и дъждовен или това е само градът, в който съм складирала спомените и възхищенията си? Това, което остави капки по мен беше времето, но кое време - изтичащото през капчуците на самотните къщи или онова, което диктува сега буквите?
 Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
 От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..

nothing's real

 Безсъние, безвремие, безсмислие ... без. 

taste the rainbow

 Март съм необичайно мълчалива с разпокъсаните облаци в душата си. Изкусно съм си свила гнездо в една обичана бодрост. Непрекъснато съм в полет между различните оттенъци на синьото, а в мен е тихото бяло, снегът на една нестоплена зима.
 Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
 Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.

Заря

 Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
 И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.

 Милионите капчици попиваха по кожата ми в опит да преодолеят сушата. Дрехите ми тежаха от дъжда, но камъка отгоре ми тежеше повече и докосването до водата така и не можах да го почувствам. Емоциите ми се събираха с течение на времето, раждаха се в самота, ескалираха и прецъфтяха, отстъпиха на сушата ... Светкавиците оцветяваха небето - възхищавах се на тази красота, когато тя все още отекваше в сърцето ми, но сега си мисля само за звездите, единствено за тях ми останаха очи. Чувала бях, че сбъдвали желания, защото са навсякъде и достигат до всички, дори до хората, които само се надяваме, че съществуват. И над пелените от сивите облаци, привични за моето лято, небосводът е същия и затова сега дъждът вали по лицето ми. Не защото имам сили за желания, не защото ми остана свобода, а защото от дъното на пренаситената си душа все пак надничам за дъгата.

My kingdom awaits

 Не ти пука до ... изведнъж! Но къде е моето изведнъж? И защо, по дяволите, споровете са ми сиви и дъждът просто си вали, защото после ще му обърна внимание, някой друг ден ще записвам това, което всъщност не искам да изпускам, ама до това искам колко време е минало ... И часовете са ми сиви, и безразличието, което някак се просмуква по-успешно от чувствата е едно такова безцветно, скучно и мъгливо и просто не достига до мен, понеже съм някъде в моя свят. I'm coming home ... Даже ми е все едно, че нямам къде да се върна. Онези бодлички в душата ми, които настойчиво ми повтарят за ехото на това срутване, са безсилни ... знам, че ще забравя. Ще забравя, че светът не го интересува аз коя вселена населявам и защо съм спряла да се въртя и се опитвам да спра още някого, нито как ще се излекувам от това. Да, защото мога въобще да не го правя и защото ... какво значение всъщност има, че нямам бягство от реалността, друго бягство освен глухотата.

I’m coming home
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday

Тя.не.се.измива.
И не е вчерашна.