Милионите капчици попиваха по кожата ми в опит да преодолеят сушата. Дрехите ми тежаха от дъжда, но камъка отгоре ми тежеше повече и докосването до водата така и не можах да го почувствам. Емоциите ми се събираха с течение на времето, раждаха се в самота, ескалираха и прецъфтяха, отстъпиха на сушата ... Светкавиците оцветяваха небето - възхищавах се на тази красота, когато тя все още отекваше в сърцето ми, но сега си мисля само за звездите, единствено за тях ми останаха очи. Чувала бях, че сбъдвали желания, защото са навсякъде и достигат до всички, дори до хората, които само се надяваме, че съществуват. И над пелените от сивите облаци, привични за моето лято, небосводът е същия и затова сега дъждът вали по лицето ми. Не защото имам сили за желания, не защото ми остана свобода, а защото от дъното на пренаситената си душа все пак надничам за дъгата.