Създавам успешни илюзии, започващи с думичката "добре". Една бонбона с надпис "любов" ме очаква на масата. Снегът не може ли ме затрупа и вътре? Днешният тон е на тишината. Дървото приличаше на дантела върху мастилено-любимото ми небе.
Помниш ли, когато гледах снежинките? Имам снимка из папките. И много хартиени обещания някъде.
Трябва ли да те срещна на улицата, за да те преглътна завинаги? Или тези неща просто нямат преглъщане?
Вече няма значение как звучат думите.
Показват се публикациите с етикет picture to burn. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет picture to burn. Показване на всички публикации
The pain you'll never understand. Behind my eyes.
Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.
Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.
Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането.
Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?
Страхът.
Че може да се случи отново.
Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.
Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.
Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането.
Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?
Страхът.
Че може да се случи отново.
By heart
Аз все по-рядко пиша за себе си. Направих това място, за да представям моите неща с моите думи. Обаче останаха само думите. Защото ... вече няма аз. Знам ли, може никога да не е имало. Дълго време се разхождах по този свят премълчавайки същността си, защото не мога да говоря в прав текст за чувствата и тъгите си. Почти се бях научила ... с един форум, с едни непрекъснати признания и с няколко стотин страници хартия. После нещо се случи, но не зная какво и кога, и изведнъж се стремях само към красотата, към собствения си идеал за звучене, за композиция. Черпех от наглед неизчерпаемата ми същност и преписвах собственото си минало, защото не ме болеше от него.
От много време зная, че в мен няма нищо. От много време не искам да го признавам. Това би означавало, че съм край. Край с писането, а то е единственото нещо, което съм правила през живота си. Плаша се да си помисля, че след това няма нищо, защото сигурно нямаше толкова да не го пускам, ако имах резервен вариант.
Обаче нямам. Глупаво е да строиш себе си около свят, който не съществува, а аз го направих. С гордост и удоволствие. С мисълта, че съм силен човек, че знам и съм преживяла повече, че стоя над елементарното, лесното и че мога ... Не ме боли. Не зная какво е да те боли. Всичко, което съм притежавала, са били измислени думи, които си тръгнаха от мен много отдавна. Горе-долу в момента, в който повярвах в нещото.
Навярно няма логика. Все пак съществуват хора и те знаят, че аз не се ценя, не вярвам в себе си, че се отказвам преди края, че съм слаба и с всички сили бягам от всяко доказателство за слабостта си. Животът ми ме направи такава. Устрои ме да бъда реалист и да стъпвам по земята. Беше достатъчно късно, за да съм осъзнала другата страна на нещата, но и достатъчно рано, за да не мога да се възползвам от тях.
Не знам дали е имало "аз".
Преди време никога не казвах "не знам".
Сега ... сега съм обикновен човек, който е загубил таланта си, но е вярвал в него до последно. Аз СЪМ спокойна, знам какво искам и умея да защитавам сърцето си. Това не са качества, това е само резултат от борбата за оцеляване ..
Не чувствам, че наистина съм загубила себе си, защото все още се боря да запазя илюзията. И знайте, че докато този блог съществува, значи продължавам да поддържам нещо несъществуващо. Би трябвало просто да си вървя по пътя, вместо да плача за вдъхновения.
Но ми трябват. Какво съм аз иначе ?
От много време зная, че в мен няма нищо. От много време не искам да го признавам. Това би означавало, че съм край. Край с писането, а то е единственото нещо, което съм правила през живота си. Плаша се да си помисля, че след това няма нищо, защото сигурно нямаше толкова да не го пускам, ако имах резервен вариант.
Обаче нямам. Глупаво е да строиш себе си около свят, който не съществува, а аз го направих. С гордост и удоволствие. С мисълта, че съм силен човек, че знам и съм преживяла повече, че стоя над елементарното, лесното и че мога ... Не ме боли. Не зная какво е да те боли. Всичко, което съм притежавала, са били измислени думи, които си тръгнаха от мен много отдавна. Горе-долу в момента, в който повярвах в нещото.
Навярно няма логика. Все пак съществуват хора и те знаят, че аз не се ценя, не вярвам в себе си, че се отказвам преди края, че съм слаба и с всички сили бягам от всяко доказателство за слабостта си. Животът ми ме направи такава. Устрои ме да бъда реалист и да стъпвам по земята. Беше достатъчно късно, за да съм осъзнала другата страна на нещата, но и достатъчно рано, за да не мога да се възползвам от тях.
Не знам дали е имало "аз".
Преди време никога не казвах "не знам".
Сега ... сега съм обикновен човек, който е загубил таланта си, но е вярвал в него до последно. Аз СЪМ спокойна, знам какво искам и умея да защитавам сърцето си. Това не са качества, това е само резултат от борбата за оцеляване ..
Не чувствам, че наистина съм загубила себе си, защото все още се боря да запазя илюзията. И знайте, че докато този блог съществува, значи продължавам да поддържам нещо несъществуващо. Би трябвало просто да си вървя по пътя, вместо да плача за вдъхновения.
Но ми трябват. Какво съм аз иначе ?
Минута мълчание
Понякога не ми се говори. Нямам нужда от книги. Искам да затворя телефона, да изключа компютъра и да се заровя във възглавници, защото шумът и неговата липса ме влудяват, макар толкова често да не ги забелязвам.
И да, понякога хората са виновни. Понякога се чувствам толкова мъничка, безсилна и необичаща, че единственото ми спасение е заключването зад десет врати. Понякога ме боли заради чуждите думи. Понякога се стоварват върху ми и аз се превъръщам в бодливо мълчание и ги съзерцавам невиждащо. Понякога нямам сили за отговор. Понякога имам твърде много. От себе си и не мога да събирам и другиго в сърцето си. И все пак го правя въпреки всичкото, дето напира да се пръсне отвътре, защото мълчанието на другия тежи в пъти повече.
Но понякога съм само със себе си. Понякога тишината ми крещи, че се превръщам в чудовище, което не обича желанията. Понякога ме наказва, защото тежа повече. Заради думите, оставете другото. За мен целият свят е изписан. Само че понякога имам усещането, че не е предназначен за очите ми ...
И да, понякога хората са виновни. Понякога се чувствам толкова мъничка, безсилна и необичаща, че единственото ми спасение е заключването зад десет врати. Понякога ме боли заради чуждите думи. Понякога се стоварват върху ми и аз се превъръщам в бодливо мълчание и ги съзерцавам невиждащо. Понякога нямам сили за отговор. Понякога имам твърде много. От себе си и не мога да събирам и другиго в сърцето си. И все пак го правя въпреки всичкото, дето напира да се пръсне отвътре, защото мълчанието на другия тежи в пъти повече.
Но понякога съм само със себе си. Понякога тишината ми крещи, че се превръщам в чудовище, което не обича желанията. Понякога ме наказва, защото тежа повече. Заради думите, оставете другото. За мен целият свят е изписан. Само че понякога имам усещането, че не е предназначен за очите ми ...
Dead Poets Society
Толкова неразбиране съм срещала в очите, толкова скрит присмех, толкова пренебрежение и почуда. Някак хората ... те никога не са достатъчно самотни, за да прибягват до откровения. Те някак обичат и живеят иначе, с глупави възклицания и усмивки, с мечти и заблуди, особено заблуди, с желание, със страст и с безразличие. Освен всичко останало, те не изпитват нужда да търсят, защото се притежават безрезервно и напълно и следващият, посегнал на тялото им, е просто следващ и отминава.
И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.
И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.
Just the way it is - endless.
Не знам дали ми останаха думи за писане. Не мога да събера в шепи всичките споделени мигове. Не се събират. Трябва да им намеря друго място, защото от листовете боли, а кашоните май се нуждаят от пренареждане. Но ще трябва да се заровя пак там, защото в цялата лудница ще се срещнем отново и тогава моят прогрес, моите усмивки и новата Коледа ще отидат на вятъра. А той никога не ми ги връща.
Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
И евентуално няма да понеса загубата.
Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
И евентуално няма да понеса загубата.
Burn
Беше там - седеше до нея и слушаше като всички нас. И се усмихваше ... заради нея? Дано.
Нещо в него беше пречупено. В ръката, която стиснах, нямаше сила. В очите му можеше да се прочете умора, но кой би погледнал? Може би тя. Защото знаеше.
А аз бях решила, че е особен. Разбира се, че беше. Но заради нещо по-дълбоко от характера, от ината, от егоизма и от самочувствието.
Той искаше да живее. Каза, че съм взела нещо негово. Нея.
Just gonna stand there and watch him burn?
Не искам. По дяволите, въобще не искам. Нали и тя ще изгори с него ...
Нещо в него беше пречупено. В ръката, която стиснах, нямаше сила. В очите му можеше да се прочете умора, но кой би погледнал? Може би тя. Защото знаеше.
А аз бях решила, че е особен. Разбира се, че беше. Но заради нещо по-дълбоко от характера, от ината, от егоизма и от самочувствието.
Той искаше да живее. Каза, че съм взела нещо негово. Нея.
Just gonna stand there and watch him burn?
Не искам. По дяволите, въобще не искам. Нали и тя ще изгори с него ...
What about love ►
What if I took my time to love you?
What if I put no one above you?
What if I did the things that really mattered?
What if I ran through hoops of disaster?
what about love?
what about feelings?
what about all the things that make life worth living?
what about faith?
what about trust?
and tell me baby what about us?
What if I put no one above you?
What if I did the things that really mattered?
What if I ran through hoops of disaster?
what about love?
what about feelings?
what about all the things that make life worth living?
what about faith?
what about trust?
and tell me baby what about us?
All Good Things [come to an end]
Всичко прелива. Настроенията се оплитат, сякаш вместо да духа отвън, вятърът се е пренесъл в мен самата и просто обръща ли обръща ... А някога не правех разлика между сезоните. И между хората. Дори не знаех какво означава отчаяние.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Нещо!
Няма да престана да започвам. Макар че нещото в мен приключва с второто изречение. Обаче не! Няма да спра, защото не обичам кратките постове, освен ако не съдържат нещо силно и смислено и разбираемо само за автора си, каквото аз не мога да напиша. И винаги развалям нещата накрая и употребявам думата "нещо" десетки пъти, само 4 пъти досега.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.
Абонамент за:
Публикации (Atom)