Dead Poets Society

  Толкова неразбиране съм срещала в очите, толкова скрит присмех, толкова пренебрежение и почуда. Някак хората ... те никога не са достатъчно самотни, за да прибягват до откровения. Те някак обичат и живеят иначе, с глупави възклицания и усмивки, с мечти и заблуди, особено заблуди, с желание, със страст и с безразличие. Освен всичко останало, те не изпитват нужда да търсят, защото се притежават безрезервно и напълно и следващият, посегнал на тялото им, е просто следващ и отминава.
  И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
  И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.