С разбъркани коси и чувства, с недостатъчни секунди, с думи, запетайки и многоточия навсякъде ... Един цял свят е в тях, но и всичко друго е там. Някакви усмивки между тях - по-скоро навик и нужда, отколкото желание, защото да се смееш е просто начин да си припомниш колко е глупав животът и после да продължи да ти пука. Омръзнаха ми бързите сутрини и тъжните вечери, с мъглата отвън пред прозореца, която ме скрива от и без това невнимателните шофьори. А преди я обичах. Но вече няма какво да потъва в нея ... аз в по-големи океани се изгубих, та тя и нейната красота ли ще ме спрат?!
Мирише ми на ноември. Макар че и след него съм оцелявала. Вече е друго обаче, напоследък думите станаха повече. И не болят, а аз ги прекъсвам и сякаш ги чувам за пръв път. Защо не?
Нищо не би струвало да ми се живее точно сега, но би означавало друго. Защото това е различна приказка, за която просто не ми стигат измеренията на нашето време. И нещо в мен не ми дава да я развалям. Не, че няма да победя. Ще я преобърна, надраскам и сглобя и ако след всичките "може би" е останало нещо от нея ... тогава може и да я преживея.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар