Показват се публикациите с етикет constellation.. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет constellation.. Показване на всички публикации

There is a crack in everything. That’s how the light gets in.

 Да. Защото е декември, а аз все още съм тук. Защото дойде чак декември, когато ми се струваше, че май никога няма да свърши, а от октомври аз никога няма да си тръгна. Защото си донесох светлината през всичките тези безсловесни, безсмислени месеци на неудържим бяг към нещо още недоизмислено. Защото пиша това, а не съм имала друга година толкова тиха, толкова малко изписана. Защото е почти Коледа и времето е почти преместено и хората в мен почти отново обичани. И аз съм почти същата.
 Да. There is a crack in everything. Дори в София. Защото останах, въпреки че не обичам това тук, това време и тези хора. Не ги обичам и няма да си тръгна.
 Донесох любовта със себе си. That is how the light gets in.

others

 Рядко изписвам себе си. Рядко с думите, от които се нуждае животът ми, рядко с думите, които биха ме обяснили на света, на човечеството и хората. Рядко, защото липсват не само слушатели, ужасно много (ми) липсват читатели. И защото човек се научава да влага себе си в нещата, на които хората отдават значение. Затова съм разпръсната в цветове, жестове, изражения, затова не оставям случайности, затова си търся възможно най-много убежища, та някой ден, може би, някой от преминаващите да усети присъствието ми и да ме вземе. Защото не съм голяма, една ръка стига да ми протегнат и аз отивам където кажат, вървя с тях по тесните пътища и се опитвам да ги направя смислени.
 Опити. Да спася другите от самите тях. Всеки се нуждае от спасяване. Понякога.
 Аз? Аз се нуждая от това някъде да събера цялата себе си. Макар че не знам дали има толкова големи сърца ...

Безсветлинно

Блясък на звезди и пеперуди,
размахали във тъмното крила,
безсветлинни изумруди,
скрити в прашните стъкла
на една любов по старите балади,
разлети в сънна тишина,
на една любов из глухите площади,
родена от безкрайната тъма
в думите и дланите на тази,
която само в любовта
намери лек за всички рани,
оставени от безразличната земя.

tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.

One more time

  Понякога и хаосът не ме спасява. И мъглата, и големият град, и светлините му отдалеч остават просто в пространството, за да се върна към тях някога, ако си спомня въобще.
   Наблюдавам се как вървя по безмълвните улици и се вкопчвам в мълчанието им, защото толкова много други неща са опасни за вкопчване. И когато говоря винаги гледам встрани, към непознатите хора, за да не попия съвсем думите и да не забележа тяхното чувство. Четенето прекъсвам насред най-интересното и отивам да пия вода, да се докосна за малко до реалния свят, защото отдаването в измисления ще разруши толкова неща в истинския. Всяко посещение на някоя нова вселена го правя такова - отварям го, за да мога да се върна обратно. Не затварям окончателно страници и врати, страх ме е, когато няма къде да избягам.
 И обикновено хаосът е спасение. Обичам пространствата. В тях има надежда. Има я красотата на неподреденото, на това да бъдеш изгубен сред другите, свободата да нямаш значение.
 А понякога от думи се превръщам в толкова малка частица, че даже в космоса няма място за мен и остава просто да не принадлежа никъде ...

sono gia solo

Mood: "it falls apart from the very start. it falls apart"

Song: You+Me - Capsized

Book: "Как е" - Самюъл Бекет

Followers

Counting ..