g [old] en

  Скоро ще си тръгна от тук със старите обувки, старата шапка и старите спомени. Отивам там, където още нищо не е остаряло и затова още нищо няма смисъл. Новите години не означават ново начало. Обичам старите неща. Обичам миналогодишната любов, приятелите ми от юни, книгите на рафта, оръфаният дневник ... Обичам да се връщам и всичко да е познато, и всичко да е мое. Обичам миналите разговори, защото те крепят настоящето. Нищо не идва тогава, когато се нуждаеш от него. И човек трябва да умее да пази.
 2013 не е нова, тя е същото това време, когато ще се опитвам да си върна думите и да спечеля хората, същото това непрекъснато търсене на красота, на смисъл, на вдъхновения. И е същата обич, старата вяра, калена в битки, прашните откровения в безсънните нощи и античната лудост на другите хора.
 Няма нищо ново, но какво от това?
 Старостта поне носи сигурност .. за оставане.

I'm the one who can walk the mile

Той: .. и да ме сънуваш в цветните си сънища.
Тя: аз и в черно-белите си те сънувам. Ти си бялото ..

February Morning

Пуши душата ми перлени облаци,
кълба от несбъднат копнеж,
прелитам със тях страховете си
и в покоя намирам летеж. 

Повече

 Вино. За да стопли сърцето. За да заличи мъката, напираща през чашата, която е единственото пълно нещо наоколо. За да не забелязвам щастието на другите ... не защото завиждам, не. Просто за да не боли повече след това. Или по време.
 Вино. За да ми отнема три секунди повече да проговоря. За да спира думите. Които никой не слуша наистина, които дори аз не вярвам понякога.
 И за да ги приемам по-лесно. За да чувствам, а не да мисля. Сърцето не може да бъде опиянено от спиртна напитка.
 А когато не чувстваш нещо, значи то никога не се е случвало. Не, че го признавам. Случайностите са за хората, които пият по-често. Аз на трезво бъркам много повече.
 Вино. Червено, а не обичам червеното. Цветът на кръвта, на любовта, на греха ... все неща, с които не мога да облека себе си. Но червеното вино, то е омагьосващо. През неговия поглед хората имат по-малко значение, думите са достатъчни, за да повярвам, а нощта не изглежда чак толкова дълга, когато целта ми е да стигна до края на улицата ...
 Те и краищата някак утихват тогава. И музиката се превръща във фон. И прегръдката на случайните хора е също успокояваща, защото не можеш да я приемеш иначе. Имаш само нея. Един топъл непознат човек в полумрака.
 Вино. За да прегърнеш момента.

Behind these hazel eyes ..

 Никога не съм демонстрирала любов. Всичко прибирах в себе си, далеч от очите на другите. От страх. От невъзможност да защитя това, което имам, сякаш някой чака да ме упрекне, задето притежавам капчица щастие. И въпреки силата на всичките ми чувства, аз ги заключвах, укротявах ги, подчинявах ги на разума и те останаха скрити, без някога нещо у мен да е надделявало, да е пробивало стените ... Аз съм тиха вода.
  В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
 Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.

 А най-хубавото е, че има някой, който наистина не иска да си тръгвам.

Ще се върна при теб, А. ♥

All Life Long

 Книгите са най-добрият ми приятел. Хората не струват. Хората си тръгват. Хартията остава да попива сълзите и никога, никога не ми дава повод да плача. Нямам по-добър спасител. Когато стигна до дъното книгите вече са там и животът не е толкова самотен, чак толкова несподелен. Техните букви ме карат да се усмихвам, дори всичко останало да е отишло по дяволите. В техните букви открих себе си, с тях нарисувах и другите. Думите са мои, очите ми са все за тях. Това е мълчалива, непризната любов. Това е любов, която ме направи голяма и ми подари светове. И аз се връщам ... при нещото, което никога не ме е изоставяло. Книгите са красота. Дори и да са просто вещи. Не ме интересува, че звучи тривиално. Имам само тях, а някои хора не притежават нищо.

Те са
моето вчера,
моето днес,
моето утре,
моето винаги.

Miniature

С целувка запечатвам не писмото,
твърде малка съм на спомени да пиша,
с целувка мойта лудост ти изпращам
и в послеписа прочети, че те обичам.

~ за хората, които останаха.

Saved

 Удавих себе си в толкова много любов. Превърнах се в голо желание, в миговете, в които ръцете ни са заедно на плажа, в двете секунди слънце преди новия порой. И живях с тази любов, която някой ни е излъгал, че е достатъчна и бях цяла, бях истинска. Нашето е отдавна забравена приказка. Няма разум в това обсебващо да се нуждаеш от другия, в силата, с която с теб се раздаваме до последния атом и до последната глътка надежда, сякаш светът ще спре да съществува, ако се откъснем и останем сами. Ти никога не си ми достатъчен. Построих си нова вселена и тя всъщност е точно толкова розова, колкото са най-наивните ни детски мечти и някак започнах да вярвам, че невъзможното някак все пак е възможно, защото любовта ни ще издържи.
 Но любовта се спасява. Загубих емоциите си, чувствата си и желанията си в морето от нас, любовта ми отне всичко и ... когато едно нещо е общо, то накрая е ничие. И с цялото нищо, с горчилката от промените, със сълзите, които просто не те достигнаха, с премълчаните истини и всички компромиси, които бяха и ще бъдат направени, трябваше да намеря начин и сила да ти подам отново ръка. Боли. Любовта ни. Споделена, неизчерпаема, съществуваща, но боли. Разрушава те до степен, в която и надеждата няма място в сърцето ти. Отнема ти всичко хубаво, всичко, за което си се държал винаги. Оставя те, измъчва те, изтисква те бавно и сигурно, защото не си сам и това наранява повече.
 И въпреки това ще те обичам. Защото ще е ужасно да те няма в живота ми.

"Не, че те обичам ..."

 И докато вървяхме в непрогледната тъмнина се опитвах, наистина се опитвах да повярвам, че не се намираме там, че не сме изгубени завинаги в този всепоглъщащ мрак, който правеше страховете ни истински и очертаваше безкрайността на пътя пред нас. Цялото ми същество се поглъщаше, свиваше и събираше от светлината на единствената свещичка в ръката ми и съзнанието ми нямаше друга утеха освен нея, прекъсващата и неугасваща искра на живота, който оставих след себе си. Беше празник, а за мен нямаше сенки и нямаше спомени. Вървях, реката течеше на някъде, бяха минали два часа или двайсет минути, откакто потънахме в дебрите й, а планината оставаше все така непокътната от нашата вяра. И независимо колко се опитвах, не можах да забравя, че вървим по едни пътища, гледаме едни и същи звезди и носим заедно бремето на любовта си, и че тази любов е нашата. Когато на километри от нас се чуваше единствено звука на водата и очите ми търсеха само пътеките, една част от мен знаеше, че е намерила себе си и че ръката, която палеше огъня, най-сетне прилича на твоята. Не се страхувам от тъмното, просто не знам как се живее със щастие.

О т к р а д н а т о

Неусетно в мен ти дълбаеш с ръцете,

безболезнено драскаш във плен,

моят ли свят стои помежду ни,

та се опитваш да го сглобиш всеки ден?

Хаос един е далечната истина,

той ме разхвърля сред нечий сатен,

него ли искаш да заличиш мислено

и нима можеш да ме спасяваш ранен?

Място чертаеш сред стари забрани,

ново начало поставяш за ден,

после си тръгваш, съвсем неусетно,

сграбчил парченце от мен …

Толкова "любов".

 Тези неща ми крадат думите. Аз съм толкова лека, а всъщност преливам. Би трябвало да мога да изпиша страници, но не днес. Светлинките още горят в очите ми, неотпитото вино не ми горчи както никога и виждам смисъл в текстовете на толкова често въртяните песни. Истинско е до последното сърчице и капката, която сякаш никога няма да пресъхне в очите ми, има друг смисъл. Не се плаче само от болка.
 Цяла съм. Не принадлежа на предишния свят. Дължа на тази действителност целите дни с нощите, в които нямам време да спя от желания, и всичките мигове, в които съм била частица за някого, а съм отричала собственото си съществуване. Пропиляла съм в търсене всичко намерено и пак бих го направила, защото е прекрасно да се събудиш обичан.
 Същото момиче съм и прегръдките ми са същите, но щастието си дължа на другите. Независимо дали са щастливи, независимо дали се намират на два или двеста километра от мен, независимо дали са ме гледали мълчаливо или са ме държали за ръка, когато исках да бъда сама.

 Обичам ви. Не защото е Свети Валентин. Вие сте моят прекрасен свят.

 И, моля ви, не забравяйте, че аз съм част от вашия.

Another love story

Ежедневието ми е хаос от мигове, покрити със снежинки и направени от любов. Пътища, които ме разделят от всякъде, непрочетени страници стара история, която съм писала някога. Дишам студения мръсен въздух по покривите, докато очите ми заснемат въртележката от цветове, сред които няма мои и твои. Преоткривам спокойните сънища, в които се търсехме и все те намирах. Макар всичко да е белязано. Ти съществуваш и си някъде там и вероятно си мислиш за мен.
 Аз си прерисувам снежинките от прозореца. Просто защото не съм в състояние да правя каквото и да било друго. Шоколадът ми, дето цял живот го обичам, си остана недопит на масата, но всъщност съм другаде, скитаща и щастлива.
 В онова, което искам да се случи, не би ми попречила зимата и нейните тъжни лица. Тишината щеше да е по-силна от всички думи, с които би искал да ме спреш. И нямаше нея да слушам, защото бих забравила непризнатите чувства и безцветното минало, за разнообразие дори не бих построила нов свят. Този ми е достатъчен, за да бъде премахнат, отречен и захвърлен на някъде. А после аз и ти. Твърде сме всякакви, защо само осем буквички?
 Мога да създавам любов. Аз съм нейна и не ми остана свобода, която да подарявам. Ако тя избере теб - слизам от покрива. Целуни ме.

Мъгли и приказки

 С разбъркани коси и чувства, с недостатъчни секунди, с думи, запетайки и многоточия навсякъде ... Един цял свят е в тях, но и всичко друго е там. Някакви усмивки между тях - по-скоро навик и нужда, отколкото желание, защото да се смееш е просто начин да си припомниш колко е глупав животът и после да продължи да ти пука. Омръзнаха ми бързите сутрини и тъжните вечери, с мъглата отвън пред прозореца, която ме скрива от и без това невнимателните шофьори. А преди я обичах. Но вече няма какво да потъва в нея ... аз в по-големи океани се изгубих, та тя и нейната красота ли ще ме спрат?!
 Мирише ми на ноември. Макар че и след него съм оцелявала. Вече е друго обаче, напоследък думите станаха повече. И не болят, а аз ги прекъсвам и сякаш ги чувам за пръв път. Защо не?
 Нищо не би струвало да ми се живее точно сега, но би означавало друго. Защото това е различна приказка, за която просто не ми стигат измеренията на нашето време. И нещо в мен не ми дава да я развалям. Не, че няма да победя. Ще я преобърна, надраскам и сглобя и ако след всичките "може би" е останало нещо от нея ... тогава може и да я преживея.

Whispers

  Нямам сила да бъда тъжната отново. Свършиха листата в тетрадките, на които преливах по малко от собственото си отчаяние. Запълних всичко с моите въздишки и реализъм. Време е да се науча да плача и да се смея, да изригвам и да притихвам впоследствие, макар второто да го умея до съвършенство. Вече "да" ще бъде първата ми дума, пък после нека се разбиват където искат надеждите. Мога и без тях, аз си имам разочарованието и усмивките. Сърцето ми е цяло. Опазих го с цената на безсънните нощи, но това е малка цена, когато не разполагаш с лепило.
  За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
 Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...

♥

I'm yours ♥

Да седнеш на площада и да преброиш гълъбите, които се приближават до теб. Да стоиш на покрива и да си спомниш колко незначителни са всички пъти, когато си гледала надолу и си виждала само обувките си. Да се разхождаш докато вали и да отдаваш значение само на капките, които се разбиват в теб, защото знаеш, че ако имаше някой до теб той щеше да те накара да се скриете някъде. Да се въртиш на някоя въртележка само защото си забравила какво означава да чувстваш нещо живо в себе си. Да прегърнеш непознат на улицата и да не се чувстваш глупаво, че той те е отблъснал не съвсем мило. Да направиш някого щастлив, когато ти самата имаш нужда да бъдеш спасена просто за да не забравиш, че усмивки могат да се подаряват, дори и да не ги притежаваш.
Или да пишеш всички тези неща и да ги триеш отново, да продължаваш да се питаш откъде дойдоха и за кого са предназначени, да се усмихваш само на глупавия екран, защото човека от среща не подозира колко добре те е накарал да се почувстваш и да изливаш чувствата си в измисления дневник, вместо в нечии очи. Да обичаш с цялото си същество и да не знаеш чия си.