улици.

Ръцете ни
шосета,
магистрали,
завързани
на възел
от движение,
с пресечена,
изтрита
маркировка,
пренебрегвана
от скорост
и безумие.
ръцете ни
като лицата
грапави
като паваж,
като асфалт,
преминат
със висока
скорост,
която трие
всички знаци
(а може и сами
да си ги трием)
и с лудост,
дето няма
да я стигнем.
пресичаме се,
стигаме до ъгъла
и чакаме.
и после само
сблъсъци
и наранени
крайници.

White Winter Hymnal

Навън е зима – приказното време,

навън в булка се превръща есента,

небето нейде се разпада да приеме

изтощената, разкаляна земя.

Наплитат облаците новата си прежда,

изпращат пелената на снега,

същински принцове със новите одежди

са старите комини без гнезда.

И покривите правят се на кули,

и стъклата се преструват на платна,

кристалите валят и в две недели

обръща се на приказка света.

И улици, и стълбове, дървета,

боклука се затрива под снега,

но зимата не знае, че най-вече

във хората натрупва се калта. 

the day always lasts too long

Не искам да спирам, не мога да тръгна,

не мога на гръб да те нося, боли,

и не мога от никъде цвят да откъсна,

листата постилат земята, нали?

 *   *   *

Не искам да спирам – така го живея,

така мимоходом преглъщам деня,

не искам да спирам, но мога да пея

и вървешком да преписвам света.

Не мога да тръгна – остават очите,

остават и смисъл, и думи зад мен,

не мога да тръгна, защото един е

и повече няма да имаме ден ..

И как да те нося – не стигат ръцете,

малко събирам аз в себе си цвят,

а на тебе ти трябват и други планети,

за песен, за пролет, за някакъв свят ..

И няма цветя по дърветата вече,

няма какво да ти дам за финал,

откомври шуми и мирише на есен,

а вятърът сякаш въобще не е спрял ..

others

 Рядко изписвам себе си. Рядко с думите, от които се нуждае животът ми, рядко с думите, които биха ме обяснили на света, на човечеството и хората. Рядко, защото липсват не само слушатели, ужасно много (ми) липсват читатели. И защото човек се научава да влага себе си в нещата, на които хората отдават значение. Затова съм разпръсната в цветове, жестове, изражения, затова не оставям случайности, затова си търся възможно най-много убежища, та някой ден, може би, някой от преминаващите да усети присъствието ми и да ме вземе. Защото не съм голяма, една ръка стига да ми протегнат и аз отивам където кажат, вървя с тях по тесните пътища и се опитвам да ги направя смислени.
 Опити. Да спася другите от самите тях. Всеки се нуждае от спасяване. Понякога.
 Аз? Аз се нуждая от това някъде да събера цялата себе си. Макар че не знам дали има толкова големи сърца ...

Of Minutes and Man

Безразборно отстъпват секундите
пред всеобщия похот на времето,
което отнема от себе си
всички молитви и храмове,
и така по неволя разголено,
то стои и рушат се основите
на това горчиво човечество,
където времето всъщност са хората.

Носите ме със себе си

 Днес съм твоя за час,
 на следващия друг ще ме вземе.
 А аз като бумерангите все се обръщам,
 и все не знам на къде да поема.

 И когато изчезнете, уловени от някого,
 който ви пази по-близо от мене,
 аз няма да знам къде съм останала,
 и вероятно ще се изгубя в безвремие.

Безпасивност

 "Трудни времена." Е, да. Отвън и отвътре. Навсякъде, където могат да проникнат думите ... и чувствата. Не е само сърцето. И не е само съзнанието. Ако беше толкова просто, щях да съм се скрила отдавна някъде, за да го почакам да отмине. Това правят хората като мен - спотаяват се на ъгъла на стаята, между страниците на някоя книга, из всичките "не знам" и "добре".
 Но криене няма. Защото това е моят ден, моите хора и моят свят. И ако аз (всъщност просто "аз ..") мога да се промъквам така и мога да чакам и съм пълна с търпение и обич, която продължава да бъде цялата, и махам с ръка, докато времето свърши своето ... Останалите са други.

"какво не съм ти давал,
 какво не си ми взела?"

 Не знам "какво не стига", но един ден ще го намеря. Това правят хората като мен - пречат на останалите да си тръгнат. Защото не е по-лесно иначе.

Разпиляна на атоми

[00:39:03] ° Acapella °: те не променят нищо, никой никога нищо няма да промени, защото ... е, аз съм Акапела и това е моят свят ...

... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.

Someone like me or what if everyone cared ..

 Установих, че съществуването е просто. Всичко над ставането от леглото сутрин лесно би могло да изглежда като живот, би могло да заслепява хората, на които им пука, би могло да заслепява и нас самите, за да повярваме, че живеем. И щеше, ако уморената и издишаща част от нас не ни напомня, че не сме добре. Именно това съм аз сега, а никога не съм била така. Ежедневие без борба, без сълзи, без усилия, ежедневие, в което се изисква само да слушаш и да се съгласяваш, защото нечие друго съзнание все още има силата да проговори. Не е ли глупаво? Да няма разлика дали споделяш или си безразличен. Всъщност не, жалко е. А аз съм сгрешена, понеже отказвам да приема, че светът е плосък ... Мен с всяко издишане ме боли, че съм спряла и това някак остава неразбираемо.
 Не ми се живее така и когато виждам колко хора го правят ми се отщява съвсем. Някой друг ще се огледа утре и няма да намери смисъл да продължи, защото да опитваш да дадеш нещо на някого е трудно, но да откриеш, че си единствения ... това обезсърчава. И аз сигурно съм прекалено голям оптимист, за да искам да вярвам, че когато спасиш някого и той ще те спаси след това, обаче ... с предели или без, това е живот. Другото съм аз и силите, които ще са ми нужни, за да се върна отново. Защото има значение.

Voyage, voyage

 Гледам тълпата. Не търся никого, просто я гледам, защото искам да видя другите. Гледам и хората в автобуса. Втренчено. Защото трябва да мисля за нещо, което не съм аз, моите срещи, моите трябва, искам и щеше. Гледам в същото време и през прозореца. Защото понякога имам нуждата да наблюдавам движението и промените, които не мога сама да доведа в живота си. Гледам буквите след като съм ги прочела. Странно е, че някой ги подрежда заради теб и ти ги наблъсква в съзнанието, а за чуждите очи изглеждат еднакво. Гледам часовника. Знам колко точно трае една минута. В нея имаш шейсет възможности да спреш времето и дъха си незабелязано. Защото, направиш ли го в иначе, хората задават въпроси.
 Вече не гледам телевизия. Достатъчно човешки съдби срещам по пътя си, за да имам необходимост да се потапям в нарочно създадените.
 Има нещо повече от това да впериш поглед в нещо друго пулсиращо. Има чувства, които стоят зад този поглед, има настроение, има съпричастност и понякога боли. Аз правя най-голямата жертва - интересувам се от останалите в свят, в който непознатите си остават непознати. В своето наблюдение понякога търся очи, които да ми отвърнат. Кръстосани погледи ... за да не бъда сама.

Not to Be

 Аз съм горчива, бода и в разговори оставам недоизказана. Аз пиша много, обичам хартията и кафето, и макар че не съм добра в откровенията, продължавам да нося тетрадки със себе си. Аз съм банална, влюбвам се в приказки, изпращам усмивки, но само по скайп и съм повтаряща се до втръсване. Аз вървя срещу вятъра, защото не бих могла иначе и карам останалите да ме следват по стъпките. Аз съм такава и инаква, но много обичам въпросите, които остават без отговор, не защото ме правят неистинска, а защото ме връщат в началото, когато имах неизчерпаеми извори и дишах по пистите.
 Аз съм, но бях искаща. Бях художничка, която издигаше от картите замъци и сама си предвиждаше времето. Бях мъничка, страдаща, неразбираща, бях наранена и това не се виждаше, затова вечно се криех от хората. Бях тиха, вероятно потъваща, но се мразех и това ме спасяваше. Притежавах себе си непокътната, заключена дълбоко в нищото, от което черпех и силата.
 Тогава никой не ме искаше. А сега не знам дали съм спечелила.

[Моите] Стъпки

  Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Вървяла съм, когато е валяло и когато е греело слънце за всички, тичала съм след влакове и автобуси и след момчета, особено след момчета, и след толкова чужди приказки и идеали. Вървях след приятели, в редки случаи и преди тях, преследвах това, което никога не съм имала, гоних оценки, срокове и идеи по цели дни и през нощите си чертаех нови маршрути, защото в един момент се оказа, че има и непроходими пътища. Връщала съм се назад хиляди пъти за да направя път на другите, а после съм вървяла сред прахта, която оставят след себе си и на гърдите ми още виси една табелка с номер 2. Пътувала съм с желание и без през неща, които очите ми повече няма да видят, нито сърцето ми ще усети отново толкова близо, но и аз няма да забравя. Преминах през мостове, които се люлееха под краката ми, но нямаше кой да погледне надолу и това ме преведе през тях. Промуших се през тунелите, изкачих стъпалата до върха, макар да не достигам до него, преплувах всичките басейни и прелетях над онова, през което не можех да премина.
  Не съм изминала чак толкова километри през живота си. Лутала съм се и съм се скитала, очаквайки да падна, защото хората обикновено падат, но съм продължавала и на един крак, дори когато цялото ми същество е било против това.
  Вървяла съм напред, защото километрите са само мерна единица, която престава да има значение в момента, в който пътят ти се пресече с другия. Губила съм се, макар да имам посока, и се научих да продължавам, но някои хора просто са твърде далече.

Use Somebody

.. И някак в един момент приемаш, че ти си този, който дава. Защото винаги ги има онези хора, чийто живот не е на парчета, които трябва да бъдат открити, и които несъзнателно се научават да очакват от теб. От теб, който понякога не знаеш кое са звездите и кое - луната. А ти, заедно с непрестанното самовгълбяване и нарочното отчуждаване, се научаваш и да даваш. И това не винаги те прави щастлив, защото ... колко повече боли да кажеш на някого, че всъщност не означава толкова много за теб? И после онова чувство, че си направил някого с една идея по-тъжен.
  Но и това се приема. Обвинението, че не оценяваш себе си, докато се луташ между живота за другите и съществуването за самия теб. И тези две страни, които никой не приема, защото всички сме егоисти. И да живееш заради другите, с единствената подсъзнателна цел да не нараняваш е също егоизъм. Но друг. Онзи, който те е поставил в позицията на подчинен. Даващия винаги изглежда по-слаб, защото животът го е избутал на такава граница.
  Но ние сме силните, макар ние най-често да плачем. Сила е да те мислят за влюбен, когато в теб любовта е угаснала.

Достатъчно?

Не е достатъчно само да ме прегърнеш и после да се чудиш защо не преставам да плача. Ако си искал да ме опознаеш, значи си разбрал, че не го правя. И заради теб не бих се разплакала, макар да означаваш повече, отколкото предполагаш.
Не е достатъчно да ме попиташ дали съм щастлива, защото не съм, независимо какво ще ти отговоря. И не ме карай да ти изреждам причини, защото няма да разбереш как изписвам страница след страница без да казвам истината. Приеми и още един факт - аз не желая щастие, а си го пожелавам при всяка възможност.
Не е достатъчно да съществуваш някъде. Не е достатъчно да вярвам, че ще те има. Не е достатъчно да разбираш защо не искам да плача. Можеш ли да приемеш, че няма да ти се зарадвам, когато се срещнем?

Симпатичният господин

Тя беше от онези момичета, които не разбират с какво привличат мъжете. Тя ходеше по купони, пушеше и си стоеше в ъгъла, а после изведнъж се оказваше в прегръдките на онзи симпатичен господин, който тайничко бе наблюдавала цялата вечер. И преди да повярва на късмета си, същият този господин, изглеждащ толкова добросъвестен в представите й, пуска ръката си по-надолу от кръста. Тя не трепва и не тръгва да се отдръпне, защото за по-малко от минута е приела разочароващата реалност и сега се двоуми дали да не се отдаде на удоволствието, след като няма да получи нищо друго.

А й е толкова приятно в тази прегръдка, която не означава нищо, близо до този човек, който до преди броени минути изглеждаше привлекателен. Той – сериозният тип, флиртуващ само с очи, не подозираше какво й даваха силните му ръце. Не възбуда.

И в ритъма на танца тя се остави да бъде погълната от усещането, че е желана. Става малко по-дръзка, малко по-близо до едно друго щастие. Този наркотик - флиртът, я улавя само за миг, колкото да разпали до краен предел желанието у онзи господин. Той вече я събличаше с поглед, очаквайки да се окажат насаме.

И ето - музиката спира. Двамата си тръгват под ръка. Озовават се в неговата стая. Но той не я беше разбрал. Тя се отдръпна в последния момент, борейки се с разочарованието от неговите желания.

Симпатичният господин гледа след нея, защото той не разбира, че това, което за него означава съгласие, за нея е само момент щастие преди бягство.