из

вода от дима
се разтича из мене
и броди по сухи места,
и прави така, че хартията
(вместо тебе)
да прилича на други неща.
да прилича на
морско пристанище,
да прилича на
суха трева,
да прилича на всички
пожарища,
след които остава
мъгла.
и аз, вместо теб,
вместо думите,
приличам на тази трева,
и с водата от мен
след пожарите
само си търся
къде
да се спра.

After

 Липсата на болка не е щастие. Тя е липса на смисъл, липса на стимул, липса на преградата, която искаш да прескочиш, за да стигнеш до другия. Или до мястото, където него го няма.
 Липсата на болка е липса на думи. Липса на нуждата да изравяш от себе си думите, които те отравят. Липса на проста отрова.
 Илюзия е, че това е целта ни. Илюзия е, че преодолеем ли този или това, всичко ще бъде наред. Защото няма нищо редно в "наред".
 Започнеш ли да пишеш без да изтриваш думите, значи трябва да се научиш да пишеш отново. За това как се живее, когато мечтите ти започнат да се сбъдват ..

Napkin

 Не вярвам на щастието. Не вярвам на "и заживели щастливо до края на дните си". Не вярвах дори когато бях малка, защото тогава не четях приказки. Нямам нужда животът ми да бъде нарисуван от умел художник на думите, защото ще бъде като произведение на изкуството върху обикновена салфетка. Няма да бъде траен, няма да бъде наред.
 Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.

Aspiration

 Има неща, които никога няма да завърша. Онова, което е трябвало да бъде на празното място, се е превърнало в празно място в живота ми. Имам толкова дупки по себе си, че не искам да нося никакви обици .. За да не добавям още тежест по себе си. Разстоянията са товар, дори когато са само помежду думите. Използвам многоточията, защото точките са мълчанието, написано и преразказано от будните ми сетива и защото понякога в няколко капки мастило съм способна да събера всичкото. И само понякога това "всичко" са просто въздишките по белезите и по отминалото.
 Мен ме накараха да говоря събитията. Мисля за разстоянието между думите повече, отколкото за самите думи, защото всяко от тези разстояния е пространството, което някога едни хора оставиха по същността ми. По моята продупчена същност.
 Вече не се опитвам да им измислям някакво съдържание. На дупките. Научих се, че през тях се диша.

tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.

Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

All Life Long

 Книгите са най-добрият ми приятел. Хората не струват. Хората си тръгват. Хартията остава да попива сълзите и никога, никога не ми дава повод да плача. Нямам по-добър спасител. Когато стигна до дъното книгите вече са там и животът не е толкова самотен, чак толкова несподелен. Техните букви ме карат да се усмихвам, дори всичко останало да е отишло по дяволите. В техните букви открих себе си, с тях нарисувах и другите. Думите са мои, очите ми са все за тях. Това е мълчалива, непризната любов. Това е любов, която ме направи голяма и ми подари светове. И аз се връщам ... при нещото, което никога не ме е изоставяло. Книгите са красота. Дори и да са просто вещи. Не ме интересува, че звучи тривиално. Имам само тях, а някои хора не притежават нищо.

Те са
моето вчера,
моето днес,
моето утре,
моето винаги.

Requiem

 Факти. Мълчание. Празно пространство там, където трябваше да бъде усмивката. Скрих в джоба си листа с признанията, може да го открия след време, когато няма да е чак толкова вярно написаното. Три дневника си стоят непрочетени, защото някога исках да се раздавам, защото някога посвещавах, преписвах и се превъплъщавах. Дали съм знаела колко е сухо на дъното? Надали. Повярвах на думите, че съм истинска. Бях и истинското отиде на вятъра. Разпилях го, похабих го за другите, излях го в очите им, а те бяха случайни и аз не разбирах. Не спрях полета - дали ако знаех, че трябва да оставя нещо за себе си, щях?

Надали.

Но това още не е отминало.

Антон и Точица

 Искам да пиша!
 По дяволите всички решения, грешки и граници. Какво като съм безсилна, какво като вдъхновенията бягат, а залезите са заслепяващи? Сякаш има значение колко пъти ще спирам, как се предавам или колко ме е боляло ... Минало.
 Красота виждам навсякъде и нея искам да запечатвам, и чувства, и спомени, и глупави недовършени изречения, след които мълчанието казва два пъти повече. А не мога, все не мога да ги подреждам толкова смислено, че да напишат моите приказки и нещата, които така попивам от другите.
 Може да се ядосвам, да съм банална, да изброявам до писване, да се провалям почти непрекъснато, може никога да не съм истинска, може всички доводи на този свят да ми попречат да бъда пишеща, но аз искам! И без да обяснявам на някого, че не мога да дишам. Не мога да губя. Не знам как се обича. Искам да пиша.
 Пък да става каквото ще.

Up above the world, up above it all ..

 Различна? Еднаква?
 Нищо, след като губя думите, след като вдъхновенията вече не са мен наистина, след като себе си не мога да разкажа, а на уж живея в приказка, след като стъпките напред винаги са трудни, невъзможни, трябващи, след като любовта ми е оръжие, не рана, след като моите звезди са и негови и отново, пак, за пореден безброен път аз не съм наред. И не мога да кажа какво ми е. И вече не ме питат. Е, и?
 Вече не изписвам страници. Колко реда могат да съберат моите въздишки по нещо непритежавано и кой може да разбере, че загубата ми, т.е. моя красив мраморен смисъл, не е човек? Хората са неспособни, недостатъчни, неизпълващи и това звучи жестоко и непонятно за другите. А мен ме води до никъде, до вечното търсене на изход и на спасение, които не искам да притежавам, защото не ми трябват, няма да ми подарят онова, с което другите дишат, живеят, мечтаят, а аз не мога и не мога да изоставя ...
 Страх? Болка? Загуба? Вдъхновение?

Не знам.
Такава дума няма.

Don't try

 Не зная защо трябва да ми става тъжно, когато вали. Не зная как капките успяват да се впият в душата ми, как точно тогава виждам тъжното лице на иначе еднаквата ни действителност, как независимо от годината, от възрастта ми и от другите при всеки дъжд аз се превръщам в попивателна. И защо оцелявам, когато останалите се отказват от всичко.
 Тогава усещам наистина чуждата болка и вниквам в признанията, които драскат отвътре и искат да бъдат освобождавани. И ги оставям да върлуват в ръцете ми, изписвайки недосегаеми стихове, и ги пускам в очите си, отново гримирани и отново в дъжда, за да разлеят мъка, която не е моята собствена и не може да бъде избърсана, и някак искам да достигнат и другите.
 Моите бушуващи ветрове са винаги същите. Събуждам се от нещастието. Пия от тъгата и тя се влива във вените, сливайки се със собственото ми отчаяние, с неизказаната самота и отлетялото вдъхновение и после ... безкрайност. После музика, листове, сънища, после множество чаши и фасове, после всичките недоизмислени опити да изсъхне сърцето ми, сякаш тъгата ще вземе нечия попивателна и няма да ми я върне през лятото.
 Но вали. Дори в най-прекрасните мигове. И все не успява да скрие очите ми преди да съм погледнала в локвите ...