Антон и Точица

 Искам да пиша!
 По дяволите всички решения, грешки и граници. Какво като съм безсилна, какво като вдъхновенията бягат, а залезите са заслепяващи? Сякаш има значение колко пъти ще спирам, как се предавам или колко ме е боляло ... Минало.
 Красота виждам навсякъде и нея искам да запечатвам, и чувства, и спомени, и глупави недовършени изречения, след които мълчанието казва два пъти повече. А не мога, все не мога да ги подреждам толкова смислено, че да напишат моите приказки и нещата, които така попивам от другите.
 Може да се ядосвам, да съм банална, да изброявам до писване, да се провалям почти непрекъснато, може никога да не съм истинска, може всички доводи на този свят да ми попречат да бъда пишеща, но аз искам! И без да обяснявам на някого, че не мога да дишам. Не мога да губя. Не знам как се обича. Искам да пиша.
 Пък да става каквото ще.