By heart

 Аз все по-рядко пиша за себе си. Направих това място, за да представям моите неща с моите думи. Обаче останаха само думите. Защото ... вече няма аз. Знам ли, може никога да не е имало. Дълго време се разхождах по този свят премълчавайки същността си, защото не мога да говоря в прав текст за чувствата и тъгите си. Почти се бях научила ... с един форум, с едни непрекъснати признания и с няколко стотин страници хартия. После нещо се случи, но не зная какво и кога, и изведнъж се стремях само към красотата, към собствения си идеал за звучене, за композиция. Черпех от наглед неизчерпаемата ми същност и преписвах собственото си минало, защото не ме болеше от него.
 От много време зная, че в мен няма нищо. От много време не искам да го признавам. Това би означавало, че съм край. Край с писането, а то е единственото нещо, което съм правила през живота си. Плаша се да си помисля, че след това няма нищо, защото сигурно нямаше толкова да не го пускам, ако имах резервен вариант.
 Обаче нямам. Глупаво е да строиш себе си около свят, който не съществува, а аз го направих. С гордост и удоволствие. С мисълта, че съм силен човек, че знам и съм преживяла повече, че стоя над елементарното, лесното и че мога ... Не ме боли. Не зная какво е да те боли. Всичко, което съм притежавала, са били измислени думи, които си тръгнаха от мен много отдавна. Горе-долу в момента, в който повярвах в нещото.
 Навярно няма логика. Все пак съществуват хора и те знаят, че аз не се ценя, не вярвам в себе си, че се отказвам преди края, че съм слаба и с всички сили бягам от всяко доказателство за слабостта си. Животът ми ме направи такава. Устрои ме да бъда реалист и да стъпвам по земята. Беше достатъчно късно, за да съм осъзнала другата страна на нещата, но и достатъчно рано, за да не мога да се възползвам от тях.
 Не знам дали е имало "аз".
 Преди време никога не казвах "не знам".
 Сега ... сега съм обикновен човек, който е загубил таланта си, но е вярвал в него до последно. Аз СЪМ спокойна, знам какво искам и умея да защитавам сърцето си. Това не са качества, това е само резултат от борбата за оцеляване ..
 Не чувствам, че наистина съм загубила себе си, защото все още се боря да запазя илюзията. И знайте, че докато този блог съществува, значи продължавам да поддържам нещо несъществуващо. Би трябвало просто да си вървя по пътя, вместо да плача за вдъхновения.
 Но ми трябват. Какво съм аз иначе ?