Да. Защото е декември, а аз все още съм тук. Защото дойде чак декември, когато ми се струваше, че май никога няма да свърши, а от октомври аз никога няма да си тръгна. Защото си донесох светлината през всичките тези безсловесни, безсмислени месеци на неудържим бяг към нещо още недоизмислено. Защото пиша това, а не съм имала друга година толкова тиха, толкова малко изписана. Защото е почти Коледа и времето е почти преместено и хората в мен почти отново обичани. И аз съм почти същата.
Да. There is a crack in everything. Дори в София. Защото останах, въпреки че не обичам това тук, това време и тези хора. Не ги обичам и няма да си тръгна.
Донесох любовта със себе си. That is how the light gets in.
Показват се публикациите с етикет the element of freedom. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет the element of freedom. Показване на всички публикации
Chasing the sunlight
А вятърът разпиля косата ми и неразбиращо ме влечеше към себе си. Лятото се возеше с мен по релсите на цялата тъга и обикновеност и между пръстите ми реши да остане, сякаш с едно вкопчване можех да го събера в себе си и да предпазя от уморените погледи и шишетата с бира.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.
Някой трябва да разпръсне морето по хората.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.
Някой трябва да разпръсне морето по хората.
Napkin
Не вярвам на щастието. Не вярвам на "и заживели щастливо до края на дните си". Не вярвах дори когато бях малка, защото тогава не четях приказки. Нямам нужда животът ми да бъде нарисуван от умел художник на думите, защото ще бъде като произведение на изкуството върху обикновена салфетка. Няма да бъде траен, няма да бъде наред.
Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.
Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.
taste the rainbow
Март съм необичайно мълчалива с разпокъсаните облаци в душата си. Изкусно съм си свила гнездо в една обичана бодрост. Непрекъснато съм в полет между различните оттенъци на синьото, а в мен е тихото бяло, снегът на една нестоплена зима.
Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.
Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.
Behind these hazel eyes ..
Никога не съм демонстрирала любов. Всичко прибирах в себе си, далеч от очите на другите. От страх. От невъзможност да защитя това, което имам, сякаш някой чака да ме упрекне, задето притежавам капчица щастие. И въпреки силата на всичките ми чувства, аз ги заключвах, укротявах ги, подчинявах ги на разума и те останаха скрити, без някога нещо у мен да е надделявало, да е пробивало стените ... Аз съм тиха вода.
В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.
В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.
Разпиляна на атоми
[00:39:03] ° Acapella °: те не променят нищо, никой никога нищо няма да промени, защото ... е, аз съм Акапела и това е моят свят ...
... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.
... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.
Hold your breath, you have many ..
Обичам времето да се изплъзва. Обичам отнемащите дъха мигове, които правят живота сладък, а деня ужасяващо кратък. Обичам да има емоции, нещата да изригват, да се осъществяват някъде във въздуха, като фойерверките в небето на празниците, и да угасват с възторг, оставяйки ни да въздишаме след тях и да се усмихваме, че са се случили. Обичам вечно да е недостатъчно, да сме ненаситни за зрелища, за красота и за пътуване, да не знаем къде и кога се спира и следващата секунда да е бегло надраскан щрих. Обичам ги, обичам миговете вдъхновение и екстаз и тяхната неусетност, която ги оставя неизживяни. Обичам да виждам ритъм, движение, желание, радост ... обичам да няма време да се замислям за това или онова, за самотата, разбитото сърце или несподелената любов. Обичам важните неща да нямат значение, обичам да усещам как всичко пулсира, как никога не омръзва, как не се плаче, как не боли, как се поемат предизвикателства, тяхната отдаденост и съзнанието, че животът тече сега и че другия свят може да почака. Обичам и хората, които го умеят. Аз почти се научих ... да изтръпвам от щастие и да прегръщам моментите, независимо, че толкова неща се разпадат. Трябва за нещо да се живее.
Dream a little dream of me
Върнах се. И е слънчев априлски следобед, и по изключение съм себе си в кожата, която беше надраскана от хората, които преминаха и ме взеха минавайки. Върнах се, а това дори не е началната точка, и все пак е толкова хубаво ... Въздухът някак достига до мен цялата и ми мирише на сигурност, на преживяност, но и на още живот и незатворени страници. Хиляди пъти, когато стоях в дупката, съм се опитвала да припозная мрачното момиче в леката й усмивка и само наплъстените спомени ме пробождаха със своята истина. А сега думите се изливат изпод ръката ми и се научих, че това не се спира, не изчезва, не се пречупва и не умира, също както няма да избледнея и аз с времето, макар хиляди пъти да съм изсъхвала. Зная, че съм си същата ... това са моите обичани звукове, поизтъркани вече, но все пак моите, които остават след всеки април и всеки ноември.
Прегърнала съм спокойствието и повече няма да изброявам. Слънцето от сутринта наднича в прозорците, а следващите признания, които дойдат написани, начертани или изказани, ще се удавят в океана на щастието. Върнах се. Ще ви преразкажа за моето минало.
Прегърнала съм спокойствието и повече няма да изброявам. Слънцето от сутринта наднича в прозорците, а следващите признания, които дойдат написани, начертани или изказани, ще се удавят в океана на щастието. Върнах се. Ще ви преразкажа за моето минало.
"Нямам нощ и ден .."
Будна съм. Разбира се, че съм будна. Никога не ме е бивало в частта със затварянето на очите и потъването в дебрите на невъзможните светове. Никога. Дори в мечтите, дори в измислените ми приказки, дори в собственото си съзнание не мога да спя, не мога да избягам, защото бързам да построя света си. И някак винаги е изглеждало разумно да бъда така препускаща между минувачите с устреми и надежди, с желанието да докосна всяко мъничко чудо, което се изпречи на пътя ми. Не забелязвах колко бързо лети времето, как липсва усмивката и какви картини оставям след себе си.
Всички казват, че знам какво правя и как искам. Не ме боли от тяхната заблуда. Ничия любов не може да ме спре да преоткривам. Това е моята лудост, без смисъл, без причина, без огън ... само път напред, към живото, защото нямам достатъчно време, за да обичам всичкото.
И когато се сливам в тълпата и не смея да дишам, когато мълча заради откази, когато бягам и ме прегръщат, когато съществувам насред пространството и единствено него съзнавам, тогава никога никой не вярва. Моите очи са отворени. Сънят ми е различен от вашия. И в тези очи има и слабост, и болка, и хаос, и нескончаемо лутане. Завладяващи, пречупващи и невидими. И може би следващия път, следващото ваше сигурно утре, за мен ще бъде последното, в което имам силата да устоявам. Будна съм. Разбира се, че съм будна. Адски е трудно да бъда.
Всички казват, че знам какво правя и как искам. Не ме боли от тяхната заблуда. Ничия любов не може да ме спре да преоткривам. Това е моята лудост, без смисъл, без причина, без огън ... само път напред, към живото, защото нямам достатъчно време, за да обичам всичкото.
И когато се сливам в тълпата и не смея да дишам, когато мълча заради откази, когато бягам и ме прегръщат, когато съществувам насред пространството и единствено него съзнавам, тогава никога никой не вярва. Моите очи са отворени. Сънят ми е различен от вашия. И в тези очи има и слабост, и болка, и хаос, и нескончаемо лутане. Завладяващи, пречупващи и невидими. И може би следващия път, следващото ваше сигурно утре, за мен ще бъде последното, в което имам силата да устоявам. Будна съм. Разбира се, че съм будна. Адски е трудно да бъда.
I could really use a wish ...
Гледах звездите онази вечер и се чудех колко пространство остава запълнено от въздишки. Все не ми се искаше да свалям поглед от небосклона на сбъднатите желания, но земята винаги ме откъсва от него и ме запраща някъде в материалния свят. А ми липсва красотата, времето е толкова разхвърляно от мигове, които чакат вдъхновения и ми се изплъзват между пръстите, оставяйки ме да държа въздух.
Липсва ми неосъщественото, моите безконечни изречения, които изяждаха запетайките и спокойното ми въображение, което рисуваше невъзможни сценарии и те ми изглеждаха истински. Липсва ми насилственото откъсване от реалността, загубата между полетата и асфалта, която тогава не означаваше нищо. Среднощното будуване вече е друго, сякаш минутите си размениха местата, а аз не разбрах, защото бях престанала да броя времето.
И не знам дали ще се върнат. Не разбирам дали бяха част от миналото или са просто чакащо да се случи настояще. Не различавам вече болката, но тя поне ще се върне, защото загубите винаги я връщат.
Ако можеше да си пожелая нещо точно сега, бих замълчала за малко. Искам да се върне тишината.
Липсва ми неосъщественото, моите безконечни изречения, които изяждаха запетайките и спокойното ми въображение, което рисуваше невъзможни сценарии и те ми изглеждаха истински. Липсва ми насилственото откъсване от реалността, загубата между полетата и асфалта, която тогава не означаваше нищо. Среднощното будуване вече е друго, сякаш минутите си размениха местата, а аз не разбрах, защото бях престанала да броя времето.
И не знам дали ще се върнат. Не разбирам дали бяха част от миналото или са просто чакащо да се случи настояще. Не различавам вече болката, но тя поне ще се върне, защото загубите винаги я връщат.
Ако можеше да си пожелая нещо точно сега, бих замълчала за малко. Искам да се върне тишината.
"Крилата са, за да летиш!"
the Пие ми се много и на екс, макар че не пия, но защо не? И ми се скача от мостове и по батути, както когато бях на десет и ми купуваха балони, за да съм щастлива. И ми се рисува с пръсти по стените, и ми се ще веднъж да се сбия с възглавници наистина, и искам да се въртя в кръг и да пея с цяло гърло, просто защото никога не съм го правила и ми се струва скучно и безполезно да седя на глупавия стол и да драскам само думи. Лети ми се и сън не ми е нужен, искам да съм по-бърза от времето и по-жива от водата, искам невъзможното, това, което е на една ръка разстояние.
Искам за ден да бъда лудата, пък каквото ще да става после, защото никой не ми е казвал колко е прекрасно да не чувстваш границите на ежедневието или на всичко друго, което те задържа. Искам да съм всичко, и без това съм всякаква, искам да прекалявам и да вярвам, че имам девет живота, но и един ми стига, за да забравя ограниченията на този свят. Искам да живея, макар че и утре сигурно ще мога, но не ми се чака повече, тесни са ми стаите и леглата, и са познати до болка, която ми омръзна да понасям.
Дори не мога да го напиша като хората, но това няма значение, и да не се науча никога пак не би имало, защото мен ме тласка огънят на движението, а той се запомня и без да бъде прочетен, понеже ме кара да искам предизвикателства и победи, пали ме за вдъхновения, големи глътки въздух и безкрайни полети, и ме кара да вярвам, че е възможно да бъдеш истински в свят, който умира в съня си. По дяволите всичките закони, защо пък не?!
Искам за ден да бъда лудата, пък каквото ще да става после, защото никой не ми е казвал колко е прекрасно да не чувстваш границите на ежедневието или на всичко друго, което те задържа. Искам да съм всичко, и без това съм всякаква, искам да прекалявам и да вярвам, че имам девет живота, но и един ми стига, за да забравя ограниченията на този свят. Искам да живея, макар че и утре сигурно ще мога, но не ми се чака повече, тесни са ми стаите и леглата, и са познати до болка, която ми омръзна да понасям.
Дори не мога да го напиша като хората, но това няма значение, и да не се науча никога пак не би имало, защото мен ме тласка огънят на движението, а той се запомня и без да бъде прочетен, понеже ме кара да искам предизвикателства и победи, пали ме за вдъхновения, големи глътки въздух и безкрайни полети, и ме кара да вярвам, че е възможно да бъдеш истински в свят, който умира в съня си. По дяволите всичките закони, защо пък не?!
~~*~~
Мили Дядо Коледа,
Благодаря ти, че стопи леда и ме засипа със снежинки.
Благодаря за чашите, с които ме спасяваше, за несъществуващите прегради, за тяхното доверие, за моята лудост. Благодаря за красотата на лятото, дори за силната светлина, която ми пречеше да гледам към слънцето, за мириса на кафе рано сутрин и за скъсаните по земята листове. За чаршафите и нашите импровизирани палатки, които изсмукваха от мен съня. Благодаря за вдъхновенията, защото, мили дядо, аз без тях съм нищо. За мен, за тях и за него ... благодаря.
Тази година играех себе си и сега си искам наградата.
Моля те, Дядо Коледа, остави всичко така.
Искам същата година, дори да се губя понякога в часовете й. Ще е лудост да поискам повече ... но недей да ме спираш. Искам да вървя по този път [със завоите и усмивките] и моля те, нека видим до къде ще стигна.
И ако все пак искаш да ми донесеш подарък - донеси го, знаеш какво е, просто не ми го отнемай ...
Благодаря ти, Дядо Коледа, за сбъднатите желания и моля те, не позволявай това да е краят.
Искрено твоя, S.C.
Благодаря ти, че стопи леда и ме засипа със снежинки.
Благодаря за чашите, с които ме спасяваше, за несъществуващите прегради, за тяхното доверие, за моята лудост. Благодаря за красотата на лятото, дори за силната светлина, която ми пречеше да гледам към слънцето, за мириса на кафе рано сутрин и за скъсаните по земята листове. За чаршафите и нашите импровизирани палатки, които изсмукваха от мен съня. Благодаря за вдъхновенията, защото, мили дядо, аз без тях съм нищо. За мен, за тях и за него ... благодаря.
Тази година играех себе си и сега си искам наградата.
Моля те, Дядо Коледа, остави всичко така.
Искам същата година, дори да се губя понякога в часовете й. Ще е лудост да поискам повече ... но недей да ме спираш. Искам да вървя по този път [със завоите и усмивките] и моля те, нека видим до къде ще стигна.
И ако все пак искаш да ми донесеш подарък - донеси го, знаеш какво е, просто не ми го отнемай ...
Благодаря ти, Дядо Коледа, за сбъднатите желания и моля те, не позволявай това да е краят.
Искрено твоя, S.C.
Whispers
Нямам сила да бъда тъжната отново. Свършиха листата в тетрадките, на които преливах по малко от собственото си отчаяние. Запълних всичко с моите въздишки и реализъм. Време е да се науча да плача и да се смея, да изригвам и да притихвам впоследствие, макар второто да го умея до съвършенство. Вече "да" ще бъде първата ми дума, пък после нека се разбиват където искат надеждите. Мога и без тях, аз си имам разочарованието и усмивките. Сърцето ми е цяло. Опазих го с цената на безсънните нощи, но това е малка цена, когато не разполагаш с лепило.
За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...
♥
За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...
♥
Thinkin' about us
Някои неща никога не се променят. Като начинът, по който хората ме карат да повярвам в тях дори когато очевидно не го заслужават. Като желанието, което цялото разочарование и еднообразие не могат да заглушат - желанието да започвам отначало със същия ентусиазъм, с който тръгнах и тогава. Аз не се променям.
Може би ще остарея някой ден. Ще престана да преследвам себе си и играта с картите ще ми омръзне. Ще мога да заявя със сигурност, че няма да се върна, защото съм запомнила как приключва всичко. Може би някой ден няма вече да вярвам в нищо освен в едната реалност, за която вярата ми не е необходима.
Но до тогава ще горя. Дори и тогава сигурно. Времето ще ме гаси до следващия път и после нечия усмивка ще ме пали отново. Или някоя страница. Или нещо незначително, което открия в тревата, ще ме накара да се впусна в търсене на детелините, защото повече от всичко търся щастие ...
Не знам дали ти ще се промениш, но аз винаги ще те обичам по този начин - с различна сила, но винаги така, сякаш никога преди това не съм обичала.
Може би ще остарея някой ден. Ще престана да преследвам себе си и играта с картите ще ми омръзне. Ще мога да заявя със сигурност, че няма да се върна, защото съм запомнила как приключва всичко. Може би някой ден няма вече да вярвам в нищо освен в едната реалност, за която вярата ми не е необходима.
Но до тогава ще горя. Дори и тогава сигурно. Времето ще ме гаси до следващия път и после нечия усмивка ще ме пали отново. Или някоя страница. Или нещо незначително, което открия в тревата, ще ме накара да се впусна в търсене на детелините, защото повече от всичко търся щастие ...
Не знам дали ти ще се промениш, но аз винаги ще те обичам по този начин - с различна сила, но винаги така, сякаш никога преди това не съм обичала.
Абонамент за:
Публикации (Atom)