Без мен пристигна пролетта ..

Родена съм на края на земята
и времето дошло е да ме вземе,
и зимата е тръшнала вратата,
готова да се върне някога за мене ..

Родена съм със обич на финала
и дърпала съм я, за да остане,
тогава още, а е твърде рано,
съм се заела с тази надпревара.

Родила съм се, може би защото,
на светът му е потрябвала арена,
място да минават през което
имат право всичките сирени.

Родила съм се, а било е зима,
и малко обич е съдържала земята,
въздъхнала е, за да ме поеме
и аз сега изплащам чудесата.

19.02.2013

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.

 Остаряла съм. Спрях да се въртя. Вече нямам почва под краката си, по която да стигна до някъде, но се уча да се лутам, да се губя и да се намирам и така постепенно оцелявам. Продължавам да съществувам без да ги има предишните безумни моменти, в които някак забравях каква съм и се пусках надолу ли, нагоре ли .. вече не знам, но и това няма значение. Лекотата се изпари във въздуха и дори топлите вълни на морето не могат да ми я върнат, а така ми е необходима, за да се спася от себе си. 
 Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
 И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.

Заря

 Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
 И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.

Smack that

 Хората скачат с бънджи. И се бият. Хората карат бързо, повишават тон, чупят чинии и си правят пиърсинг. Някои се татуират. Други плачат. Моята сляпа ярост ... нея как да я изкарам? Аз мълча. Е, понякога. От време на време си мисля, че думите променят нещо и че като споделя ще ми олекне. Но не. Няма нито читатели, нито слушатели, нито каквито и да било човешки същества, които да ги интересувам.
 Знаете ли какво означава да го каже човек като мен?
 Та аз ги обичам. Глупавите празни души, които не могат да затворят очи за себе си.
 Егоистично е да го поискам. И ми е добре, когато всеки гледа собствените си интереси и се връща при мен, за да ми сподели колко е шибан света. Естествено ... стоя си там, на средата между цялото заливащо ме безразличие и тоталната обсебеност и ги слушам. И рядко съм искала някаква връзка или нещо, което аз да черпя от хората, защото те обикновено не искат нищо да дават. Дори мълчание. Те са прекалено важни, прекалено нещастни и прекалено отчаяни, за да преглътнат терзанията си и да се заинтересуват от някого.
 Знаете ли ... светът отдавна се върти в кръг. Никого не обвинявам за положението си. В крайна сметка не знам кой кого е спасявал. Но не трябва така. Не трябва да няма значение дали се усмихваш наистина или е просто поредната маска ...
 А аз съм си истинска.
 И ще си включа телефона все пак.
 Защото мога да го преглътна ... без вас.

 Не мога. Наистина .. опитах се, но не мога и не знам как повече да опитвам. И с какви сили изобщо, когато нямам резервни запаси от каквото и да е вече. Не съм добре. Напоследък. Юни? Всъщност май, глупавият ненужен май. Уморена съм от живота, а не съм живяла чак толкова дълго. Пък и моят живот някак винаги е запазвал баланс, някак просто си продължаваше и аз си го харесвах такъв, невидим за депресиите, за тъгата и за умората. И беше емоционално лесен и имах време да се раздавам за малки неща.
 Обаче свърши. С цялото си въображение не разбирам защо, иначе сигурно щях да съм го поправила. Сега всичко ми тежи и даже сънищата ми са се превърнали в кошмарни сцени на неща, които не искам да виждам и да понасям. Чаршафите са ми усмирителна риза - до такава степен на изтощение съм се сринала, че минах на автопилот. Не ми се спи, не ми се яде, не ми се излиза, не ми се чете, не искам нито филми, нито кафе и километрите никак не ги забелязвам. Мога само да действам и след всеки час да се чувствам уморена до смърт, но това е омагьосан кръг ... сънят не ми помага.
 Този път е различно, разбира се. Не е въпрос на съвест или на чувства. Даже си мисля, че е нищото ми дойде повече. Нищото, в което аз трябваше да съм добре и да правя другите щастливи. Е, познайте. Не съм. Аз съм тази, която твърде дълго време спясавяше сама себе си.
 Всъщност ... най-тежката част от всичко може би е именно, че този път аз съм тази, която има нужда от помощ.