Не мога. Наистина .. опитах се, но не мога и не знам как повече да опитвам. И с какви сили изобщо, когато нямам резервни запаси от каквото и да е вече. Не съм добре. Напоследък. Юни? Всъщност май, глупавият ненужен май. Уморена съм от живота, а не съм живяла чак толкова дълго. Пък и моят живот някак винаги е запазвал баланс, някак просто си продължаваше и аз си го харесвах такъв, невидим за депресиите, за тъгата и за умората. И беше емоционално лесен и имах време да се раздавам за малки неща.
 Обаче свърши. С цялото си въображение не разбирам защо, иначе сигурно щях да съм го поправила. Сега всичко ми тежи и даже сънищата ми са се превърнали в кошмарни сцени на неща, които не искам да виждам и да понасям. Чаршафите са ми усмирителна риза - до такава степен на изтощение съм се сринала, че минах на автопилот. Не ми се спи, не ми се яде, не ми се излиза, не ми се чете, не искам нито филми, нито кафе и километрите никак не ги забелязвам. Мога само да действам и след всеки час да се чувствам уморена до смърт, но това е омагьосан кръг ... сънят не ми помага.
 Този път е различно, разбира се. Не е въпрос на съвест или на чувства. Даже си мисля, че е нищото ми дойде повече. Нищото, в което аз трябваше да съм добре и да правя другите щастливи. Е, познайте. Не съм. Аз съм тази, която твърде дълго време спясавяше сама себе си.
 Всъщност ... най-тежката част от всичко може би е именно, че този път аз съм тази, която има нужда от помощ.