...

Разбираш, че времето минава тогава, когато хората, които познаваш, са по-млади от теб. Помниш ли когато беше най-малкият в компанията? Или вкъщи? Всъщност тъжно е ако и сега си най-младият там. В къщата де. Помниш ли когато пътуваше безплатно в автобуса? Когато не носеше у себе си пари?

Някъде във времето стана така, че "искам да порасна" се превърна в "нямам против да бъда голям", а от там в "де да бях малък". Едно съществено звено липсва, то си липсва винаги в момента на получаването, когато си голям. Само малките се радват на полученото. Излиза, че си остарял някъде още преди да си получил "големството". 

Не помня да съм бил млад, помня, че бях малък, а това са две различни неща. Младостта е преимущество, а детството - недостатък. А човек е едновременно и млад, и малък. 

Ако някой се беше опитал да ми обясни, че на осем години трябва да искам да си остана на осем години, защото, видиш ли, колко неща имат още да се направят и всичко е пред теб и прочие, ако се беше опитал да ми го обясни когато бях на осем, щях да му кажа, че ги искам тези неща сега, веднага. И понеже никой не ми се връзваше, когато плачех, като не получех въпросните доста абстрактни и мъгляво описани неща от бъдещето, щях пак да отида в градината да събирам червеи и щях абсолютно веднага да го забравя това неполучено бъдеще. Така се прави с несъществените неща, така правехме като деца, така правим и сега - забравяме ги, улисваме се в други грижи.

Само най-несъщественото от всички неща не можем да забравим - бъдещето. Затова и сме големи. Затова и хората около нас постепенно стават по-млади, понякога и по-малки. Като ние вече не можем, все някой трябва да ги събира тея червеи ..

Без мен пристигна пролетта ..

Родена съм на края на земята
и времето дошло е да ме вземе,
и зимата е тръшнала вратата,
готова да се върне някога за мене ..

Родена съм със обич на финала
и дърпала съм я, за да остане,
тогава още, а е твърде рано,
съм се заела с тази надпревара.

Родила съм се, може би защото,
на светът му е потрябвала арена,
място да минават през което
имат право всичките сирени.

Родила съм се, а било е зима,
и малко обич е съдържала земята,
въздъхнала е, за да ме поеме
и аз сега изплащам чудесата.

19.02.2013

g [old] en

  Скоро ще си тръгна от тук със старите обувки, старата шапка и старите спомени. Отивам там, където още нищо не е остаряло и затова още нищо няма смисъл. Новите години не означават ново начало. Обичам старите неща. Обичам миналогодишната любов, приятелите ми от юни, книгите на рафта, оръфаният дневник ... Обичам да се връщам и всичко да е познато, и всичко да е мое. Обичам миналите разговори, защото те крепят настоящето. Нищо не идва тогава, когато се нуждаеш от него. И човек трябва да умее да пази.
 2013 не е нова, тя е същото това време, когато ще се опитвам да си върна думите и да спечеля хората, същото това непрекъснато търсене на красота, на смисъл, на вдъхновения. И е същата обич, старата вяра, калена в битки, прашните откровения в безсънните нощи и античната лудост на другите хора.
 Няма нищо ново, но какво от това?
 Старостта поне носи сигурност .. за оставане.

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.

The Riddle

От страх да не живея с миналото се отучих как се живее с което и да е време.

just as long as I stay

 Създавам успешни илюзии, започващи с думичката "добре". Една бонбона с надпис "любов" ме очаква на масата. Снегът не може ли ме затрупа и вътре? Днешният тон е на тишината. Дървото приличаше на дантела върху мастилено-любимото ми небе.
 Помниш ли, когато гледах снежинките? Имам снимка из папките. И много хартиени обещания някъде.
 Трябва ли да те срещна на улицата, за да те преглътна завинаги? Или тези неща просто нямат преглъщане?

 Вече няма значение как звучат думите.

i found you as a timeless surrounding ..

 Все не ми стигат силите за онова глупаво последно писмо, което дължа на себе си. Всичко е размазано и бавно търкалящо се по улиците, които вече са повече пътища. Миналата година беше само един. Светът продължава по непрекъснатата си треактория и макар че не ме бива във физиката, аз също по нея вървя на някъде.
  Секундите ми мълчание са обречени на провал, но когато затворя очи се разтварям. И между безкрайното изброяване на неща, които все още имат значение, се врязва понякога онова "липсваш ми" и аз просто спирам. То ме пресреща в сънищата, не си тръгва с едно просто събуждане, защото малко от случилото се е наистина временно и аз все повече се превръщам в човек, който си е наложил самолечение.
  Затова са всичките тези думи, но има още толкова друго останало, че ми се струва непълно всяко неумело описване.

  Не зная дали (ме) четеш все още. Не зная дори дали искам да е така. 
  И все пак аз все още те намирам понякога. 
  Понякога там, където ти изобщо не си съществувал (когато трябваше).

pause

 Понякога ми се иска да се събудя от този кошмар. Но вече не зная ... да се събудя преди всичко да беше започнало или тогава, когато все още не вярвахме в края?

Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

1... 2... 3...

 Новата година няма нищо общо с новото начало. Нито с новите обещания. Новата година е всъщност старата, на която са й се изчерпали въздишките и на която й е омръзнало да се върти в кръг. То и на мен ми омръзна, но не мога просто да се сменя. А тя се премята, трупа числата след нулата, докато аз броя наобратно. Всяка година са по-малко надеждите, по-нестабилна вярата, по-изчерпана любовта и по-слаби думите. Първо капитулира желанието. И някога ще стигна до нулата, за да видя, че и да нямаш нищо останало в себе си, пак ще вървиш на някъде, пак ще чакаш нещо и някого, пак ще се обргъщаш с недостатъчност и пак самотата ще те притиска отвсякъде ... Дори и да си се опитал да я изтриеш.
 Това ми изглежда познато. Да не би да съм сбъркала календара?

Bitter-Sweet Christmas Feeling

Мили Дядо Коледа,


Тази година бях толкова не-добра, че мислех да те оставя без писмо.
Но ще бъда кратка, обещавам. 


Благодаря за "Годината на споделената любов". За горчиво-сладките събуждания, за годината, която се изплъзна между пръстите ми, но начерта миговете си в сърцето ми. Благодаря, че ми позволи да избягам толкова далеч, че да не мога да се върна повече към себе си. И за книгите, не толкова за хората ... благодаря. 


За новата година искам да има какво да искам през следващата такава. 


Моля те, дядо Коледа, върни ми най-после вдъхновението. 
Вече разбрах колко краткотрайно е всичко останало. 


Искрено ничия, Acapella.

The pain you'll never understand. Behind my eyes.

 Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
 Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.

Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.

Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
 Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането. 
 Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
 Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?


Страхът.


Че може да се случи отново.

Wishpin

Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя ...


Всъщност защо изобщо да се събуждам?


Да оцелея. Whatever that means.

Save tonight

 Ще ми разкажеш ли ... приказка? Нищо, че съм вече голяма и не вярвам във вещици. Обещавам да се крия под завивката и да те оставя да ме погалиш, ако така са правили с теб някога. Ще си легна на време и няма да заспя преди края.
 Но не ми я чети. Буквите и сама ги намирам някак си. Разкажи ми. За принцове и принцеси, които се влюбват и си остават такива до края. За синове, които се завръщат у дома и корабокрушенци, които оцеляват след бурята. Нарисувай ми замъци, че съм от недобрите художници и ме бива единствено в запълването на дупките.
 Изчакай ме да заспя, все още се страхувам от тъмното. Махни светлината и ми изпей приспивната песничка, защото аз ще те чакам да си отидеш, преди да затворя очи. Боя се да заспивам с илюзии, но ти остани и ме накарай да се предам. Виж ме, когато съм слабата, беззащитната, когато ще дойда в леглото ти, за да избягам от другото, когато ще ти повярвам на думите, че си истински и ще се разплача в прегръдките. Разбери, никога не съм слушала приказки.

 Целуни ме за лека нощ. Моите никога не са леки.

My skin

Take a look at my body                                              

Look at my hands

There's so much here

That I don't understand

Your face saving promises

Whispered like prayers

I don't need them

I've been treated so wrong

I've been treated so long

As if I'm becoming untouchable

I'm a slow dying flower

Frost killing hour

The sweet turning sour

And untouchable

Oh, I need

The darkness

The sweetness
The sadness
The weakness

Oh, I need this
You better shut your mouth
Hold your breath
Kiss me now you'll catch your death
Oh, I mean it
Oh, I need this.

That strangle the heart ...

Beds are burning

 Не ме оценяваше. Нищо не ми спести. Оставяше ме да гледам след теб докато си тръгваш. Крадеше съня ми и го превръщаше в истина. Носеше ми празни подаръци. Взимаше ме на части и забравяше да ме върнеш обратно, сякаш не знаеше, че имам нужда от себе си. А беше наясно. Колко съм те мразила и как те обичах в моментите, в които ме оставяше да се събуждам с усмивка.
 И после ми пееше онази песен ... за лошата приказка, за белите нощи и нашата битка. Никога не ми я разказа до край. Не ми отговаряше на въпросите, не искаше да ме спираш, когато грешах. Беше лош приятел. Добрите приятели ти подават ръка, когато паднеш, а ти ме буташе отново и познай - нарани ме! Неколкократно. Но все си издействаше позволение да дойдеш пак в деня ми и да ми напомниш за нашите пътища.
 Остави ме да ги вървя сама накрая. Не ми каза кой излезе победител. Дори не ми даваш да вярвам, че битката е приключила. Какъв избор ми оставяш въобще? И как последно да те наричам ...?

Precious

 Животът ми е целият театър. Със сцените, с ролите, с режисьора ако щете, с грешките в сценария и с добрите и лошите герои ... Животът ми не спираше дъха в залата, нито очите върху рекламите, за да ги пълни с възхищение. Завесата падаше в тишина и в тишина се покланяха хилядите статисти в постановката, която оставяше следи от разочарование и горчеше в гърлата на безмълвните зрители.
 Историята изглеждаше нарочно написана с грешките. Декорите бяха издраскани от неумелите детски ръце и не приличаха на сцената от другите филми. Тя крещеше със своята непохватност, защото всички съдби са такива и започват от нищото.
 Една героиня - едно минало аз - беше обърнала гръб на публиката и трескаво препрочиташе репликите, несигурна до последно къде беше грешката. Онази грешка, която толкова безсърдечно й беше отнела топлината на всеобщото одобрение. Заради някаква точка историята й трябваше да е от онези, които се преглъщат трудно и се преживяват до края. И тя я живееше. На части. И свикваше с антрактите, сякаш те не бяха живот.
 Беше отворена сцена. А да протегнеш ръка струваше колкото всичките думи ...

28 ноември *

 Бях там тогава. Не мога да повярвам, че това беше моят живот. Мен ме болеше. Аз бях тази, която не знаеше как да продължи напред, но го направи, защото така трябваше. Седях и гледах дъската и беше немислимо да си спомням. Всичко друго. Всичко. Но не него.
 Избягах след това. Далеч в книгите и филмите, далеч сред хората, далеч, защото мразех себе си. Не можеха да ми помогнат. Трябваше сама да се върна обратно и да изминавам този път всеки ден, докато престана да се обръщам със страх. Не знаете как боли. Не знаете, че любовта ви нищо не струваше в онзи момент, защото в онези очи нямаше любов.

 Аз бях силна тогава. Не знаеш колко си силен, докато това не остане единствената ти възможност. Някъде под пластовете изкуствени и насилствени "трябва" аз вече не се страхувам. Забравих него и болката, пътя, бягството ... забравих кошмарите и другото.
 Пак ще го направя, ако трябва. Единственото, което има значение е, че оцелях. И двата пъти.

2

За момент ми се стори, че е той. И думите, които някак продължаваха да се изливат от устата ми, не бяха същите, защото ги казвах на него. И всичко стана нелепо. Няколко въпросителни.
А не ми трябват. Ще изхвърля телефона. Сякаш това би обяснило защо помня само някаква двойка.
Забравих какво му казах. Просто защото не беше той.
И не искам да бъде!