Не ме оценяваше. Нищо не ми спести. Оставяше ме да гледам след теб докато си тръгваш. Крадеше съня ми и го превръщаше в истина. Носеше ми празни подаръци. Взимаше ме на части и забравяше да ме върнеш обратно, сякаш не знаеше, че имам нужда от себе си. А беше наясно. Колко съм те мразила и как те обичах в моментите, в които ме оставяше да се събуждам с усмивка.
И после ми пееше онази песен ... за лошата приказка, за белите нощи и нашата битка. Никога не ми я разказа до край. Не ми отговаряше на въпросите, не искаше да ме спираш, когато грешах. Беше лош приятел. Добрите приятели ти подават ръка, когато паднеш, а ти ме буташе отново и познай - нарани ме! Неколкократно. Но все си издействаше позволение да дойдеш пак в деня ми и да ми напомниш за нашите пътища.
Остави ме да ги вървя сама накрая. Не ми каза кой излезе победител. Дори не ми даваш да вярвам, че битката е приключила. Какъв избор ми оставяш въобще? И как последно да те наричам ...?
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар