...

Разбираш, че времето минава тогава, когато хората, които познаваш, са по-млади от теб. Помниш ли когато беше най-малкият в компанията? Или вкъщи? Всъщност тъжно е ако и сега си най-младият там. В къщата де. Помниш ли когато пътуваше безплатно в автобуса? Когато не носеше у себе си пари?

Някъде във времето стана така, че "искам да порасна" се превърна в "нямам против да бъда голям", а от там в "де да бях малък". Едно съществено звено липсва, то си липсва винаги в момента на получаването, когато си голям. Само малките се радват на полученото. Излиза, че си остарял някъде още преди да си получил "големството". 

Не помня да съм бил млад, помня, че бях малък, а това са две различни неща. Младостта е преимущество, а детството - недостатък. А човек е едновременно и млад, и малък. 

Ако някой се беше опитал да ми обясни, че на осем години трябва да искам да си остана на осем години, защото, видиш ли, колко неща имат още да се направят и всичко е пред теб и прочие, ако се беше опитал да ми го обясни когато бях на осем, щях да му кажа, че ги искам тези неща сега, веднага. И понеже никой не ми се връзваше, когато плачех, като не получех въпросните доста абстрактни и мъгляво описани неща от бъдещето, щях пак да отида в градината да събирам червеи и щях абсолютно веднага да го забравя това неполучено бъдеще. Така се прави с несъществените неща, така правехме като деца, така правим и сега - забравяме ги, улисваме се в други грижи.

Само най-несъщественото от всички неща не можем да забравим - бъдещето. Затова и сме големи. Затова и хората около нас постепенно стават по-млади, понякога и по-малки. Като ние вече не можем, все някой трябва да ги събира тея червеи ..