Остаряла съм. Спрях да се въртя. Вече нямам почва под краката си, по която да стигна до някъде, но се уча да се лутам, да се губя и да се намирам и така постепенно оцелявам. Продължавам да съществувам без да ги има предишните безумни моменти, в които някак забравях каква съм и се пусках надолу ли, нагоре ли .. вече не знам, но и това няма значение. Лекотата се изпари във въздуха и дори топлите вълни на морето не могат да ми я върнат, а така ми е необходима, за да се спася от себе си. 
 Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
 И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.