Буци лед. Дъното на празната чаша. Драскотини навсякъде. Зелено, кафяво. Безсилие, отчаяние, страх. Тъга на талази. Друга реалност, различна вселена. Без граници. Заглушаваща есен. Ние сме никъде, никакви. Толкова далече. Толкова пулсираща празнота. Толкова ненаписана болка в толкова малко сърце. И вече пресъхнало.
 Отново съм аз. Само аз и времето и онова, до което пристигнах. А то е страшно.
 Искам да спре. Всичко.
 Горчи ми ... всичко. И думите, и прашинките ми тежат ... Ала пак не е краят.

 Защо не може просто някой да ми подари усмивка?