Гледах звездите онази вечер и се чудех колко пространство остава запълнено от въздишки. Все не ми се искаше да свалям поглед от небосклона на сбъднатите желания, но земята винаги ме откъсва от него и ме запраща някъде в материалния свят. А ми липсва красотата, времето е толкова разхвърляно от мигове, които чакат вдъхновения и ми се изплъзват между пръстите, оставяйки ме да държа въздух.
Липсва ми неосъщественото, моите безконечни изречения, които изяждаха запетайките и спокойното ми въображение, което рисуваше невъзможни сценарии и те ми изглеждаха истински. Липсва ми насилственото откъсване от реалността, загубата между полетата и асфалта, която тогава не означаваше нищо. Среднощното будуване вече е друго, сякаш минутите си размениха местата, а аз не разбрах, защото бях престанала да броя времето.
И не знам дали ще се върнат. Не разбирам дали бяха част от миналото или са просто чакащо да се случи настояще. Не различавам вече болката, но тя поне ще се върне, защото загубите винаги я връщат.
Ако можеше да си пожелая нещо точно сега, бих замълчала за малко. Искам да се върне тишината.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
Да,никой не може да обещае,че болката няма да се връща,но винаги ще има някой,който да се върне и да те хване за ръка,за да те преведе през нея или поне също да помълчи с теб.
P.S. Запази едно желание и за мен :))
Публикуване на коментар