Не, не вярвам. В самотата на дъжда. Че зимата е тъжна. Колко е истинска любовта. Не вярвам на думите, издраскани без смисъл от хората върху други хора. Не вярвам в преплетените релси на живота, защото единствените релси, които се пресичат, са нашите и тези на хората, които трябва да срещнем. Отричам да съществуват правила, които да ни казват как да живеем ограничени и обезличени от многолюдната тълпа, в която цветът на чадъра ти няма значение. Не признавам доброволно разбити сърца, нито измислени реплики в до болка повтаряни стихове. Не вярвам в сивотата, във всичко предначертано и прерисувано от другите.
Животът не е такъв, а аз го обичам и толкова силно го мразя. Той е единственото нещо, което се променя наистина, а ние сме единствените, които трябва да се справим с това. Знам, че зад маските стоят хора, които търсят или отричат любовта. Истината е, че нищо не е черно или бяло, защото иначе никога не бихме открили нюансите.
И нищо няма значение. Може би не сега, не утре или след месец, но след десет години и най-силното ни разочарование не би имало смисъл и спомен. До тогава ... създавайте собствени цветове и не бързайте да пишете признания, защото един ден може би ще искате да ги кажете на другиго.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар