Don't try

 Не зная защо трябва да ми става тъжно, когато вали. Не зная как капките успяват да се впият в душата ми, как точно тогава виждам тъжното лице на иначе еднаквата ни действителност, как независимо от годината, от възрастта ми и от другите при всеки дъжд аз се превръщам в попивателна. И защо оцелявам, когато останалите се отказват от всичко.
 Тогава усещам наистина чуждата болка и вниквам в признанията, които драскат отвътре и искат да бъдат освобождавани. И ги оставям да върлуват в ръцете ми, изписвайки недосегаеми стихове, и ги пускам в очите си, отново гримирани и отново в дъжда, за да разлеят мъка, която не е моята собствена и не може да бъде избърсана, и някак искам да достигнат и другите.
 Моите бушуващи ветрове са винаги същите. Събуждам се от нещастието. Пия от тъгата и тя се влива във вените, сливайки се със собственото ми отчаяние, с неизказаната самота и отлетялото вдъхновение и после ... безкрайност. После музика, листове, сънища, после множество чаши и фасове, после всичките недоизмислени опити да изсъхне сърцето ми, сякаш тъгата ще вземе нечия попивателна и няма да ми я върне през лятото.
 Но вали. Дори в най-прекрасните мигове. И все не успява да скрие очите ми преди да съм погледнала в локвите ...