Дюшеци

 Когато някой ме е създавал с цел да осъществя мечтите и да запълня дупката в душите им, някак е забравил да сложи в съставките и мъничко смелост, за да прескачам собствената си зееща празнина. В моето преобърнато съществуване, в безлюдните лабиринти на няколко вселени едновременно, в дълбочината на чувствата, които сякаш са тръгнали заедно с мен по пътя на вечното търсене, в очите ми, толкова често затворени, винаги е липсвало това. И ако само за миг притежавах достатъчно сила, за да призная грозните истини, които върлуват в съзнанието и душата ми, щях да мога да захврълям прахта по всички онези и тяхното нескончаемо негодуване.
 Превъплащавала съм се в ролята на всевъзможните феи и принцове, този живот го живея повторно от името на тази ми същност, но след превъртанията на часовника никога не съм в състояние да загърбя пак чуждото. Правила съм го в сънищата, в прекрасните сънища, когато е блян да бъда груба и безсърдечна, притежавайки единствено спасяващото безразличие към всичките. Облечена съм в добродетели и съм се колебаела до затъване дали техните идеали са правилни, дали крилата са действащи и дали събуждането няма да ги убие. Покълналото съмнение, тези болящи грахови зърна, които нуждата да прехвърля пропастта в себе си е накарало да порастнат, точно те ме връщат толкова пъти в началото.
 Моето наказание е празнотата, която ме привлича, прегръща, пречупва и поглъща на капчици, които дълбаят нови и нови дупки в отредената да бъде скала кухина. Едни пориви на желанието, едни безнадеждни осъществяеми мигове, които убиват и раждат страха, те не знам как се прескачат, когато нямаш криле.