Минута мълчание

 Понякога не ми се говори. Нямам нужда от книги. Искам да затворя телефона, да изключа компютъра и да се заровя във възглавници, защото шумът и неговата липса ме влудяват, макар толкова често да не ги забелязвам.
 И да, понякога хората са виновни. Понякога се чувствам толкова мъничка, безсилна и необичаща, че единственото ми спасение е заключването зад десет врати. Понякога ме боли заради чуждите думи. Понякога се стоварват върху ми и аз се превъръщам в бодливо мълчание и ги съзерцавам невиждащо. Понякога нямам сили за отговор. Понякога имам твърде много. От себе си и не мога да събирам и другиго в сърцето си. И все пак го правя въпреки всичкото, дето напира да се пръсне отвътре, защото мълчанието на другия тежи в пъти повече.
 Но понякога съм само със себе си. Понякога тишината ми крещи, че се превръщам в чудовище, което не обича желанията. Понякога ме наказва, защото тежа повече. Заради думите, оставете другото. За мен целият свят е изписан. Само че понякога имам усещането, че не е предназначен за очите ми ...