Гледам тълпата. Не търся никого, просто я гледам, защото искам да видя другите. Гледам и хората в автобуса. Втренчено. Защото трябва да мисля за нещо, което не съм аз, моите срещи, моите трябва, искам и щеше. Гледам в същото време и през прозореца. Защото понякога имам нуждата да наблюдавам движението и промените, които не мога сама да доведа в живота си. Гледам буквите след като съм ги прочела. Странно е, че някой ги подрежда заради теб и ти ги наблъсква в съзнанието, а за чуждите очи изглеждат еднакво. Гледам часовника. Знам колко точно трае една минута. В нея имаш шейсет възможности да спреш времето и дъха си незабелязано. Защото, направиш ли го в иначе, хората задават въпроси.
Вече не гледам телевизия. Достатъчно човешки съдби срещам по пътя си, за да имам необходимост да се потапям в нарочно създадените.
Има нещо повече от това да впериш поглед в нещо друго пулсиращо. Има чувства, които стоят зад този поглед, има настроение, има съпричастност и понякога боли. Аз правя най-голямата жертва - интересувам се от останалите в свят, в който непознатите си остават непознати. В своето наблюдение понякога търся очи, които да ми отвърнат. Кръстосани погледи ... за да не бъда сама.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар