Нещо!

Няма да престана да започвам. Макар че нещото в мен приключва с второто изречение. Обаче не! Няма да спра, защото не обичам кратките постове, освен ако не съдържат нещо силно и смислено и разбираемо само за автора си, каквото аз не мога да напиша. И винаги развалям нещата накрая и употребявам думата "нещо" десетки пъти, само 4 пъти досега.
Пък съм толкова прозрачна, че няма да ми е нужно друго извинение, за да бъда незабележима. А искам да бъда нещо! За малко да кажа "някого", но ... внимавай какво си пожелаваш. Животът ще ме научи да скачам и без да се хвърля с бънджито, ама всъщност - защо пък да не го направя? Дори заради минималната възможност въжето да се скъса и, виж ти, мен вече да ме няма. Ама не, дори това няма да направя и то не заради липса на желание. Просто не виждам смисъл.
Както не виждам смисъл да пиша и това пак и пак и пак. Защото те поразително много си приличат, сякаш една ръка, която винаги се чувства ей така, ги е писала с наситени с надежда надежди, че този път ще е различно. Понякога е различно. Не знам как се случва.
Това се получава, когато не се примиряваш с това, което си. Сега преминах на "това". Пък аз щях да се примиря, ако, винаги това ако, не знаех каква мога да бъда друга.
Но не мога. Истината ли? Истината, че съм твърде малка и твърде ... опитваща се да бъде всякаква. Истината - трябва да ми се случи някой с тъжен завършек, за да превърна тези глупави букви в нещо. Ако го умея. И другата истина. Не го.
Понякога си мисля, че в мен е трябвало да има нещо по-грубо. По-непростимо. По-лесно за прекършване. Тогава щях да покажа среден пръст на нахалния шофьор сутрин. Обаче аз не го правя и съм толкова тактична и нежна, и лека, и разбираща, вечно разбираща, и невзрачна и все пак! не съм добро момиче.
Въжето няма да се скъса.