Не е така.

Понякога мразя музиката. Втълпява ми в главата неща, които може би никога няма да мога да кажа на някого. И аз упорито си ги припявам, и ги драскам в тетрадките и по профилите и пак, и пак, и пак осъзнавайки, че в тях няма капчица истина за мен. Много съм далеч и от хубавата смислена музика, и от увлекателната литература, и от филмите ... дори от поезията съм далеч, макар да си въобразявам, че ми е толкова близка. Но нещата тотално не са така, както се старая да изглеждат. Или може би не аз?
Понякога ми се иска да съм от онези хора, които когато са щастливи могат да скачат от радост. Или от другите, които могат да излеят чувствата си на хартия. А при мен това никога не работи, защото каквото и да кажа, ще бъде малко и невярно. Не бягам от нищо и не плача, защото просто няма за какво. И този факт трябва да ми е достатъчен, за да съм благодарна, че съм тук и съществувам, но не е. Моята болка е друга.
А дори не ме боли, защото тези неща нямат израз. Никой няма да прочете в очите ми тъга и няма да усети колко думи преглъщам с всяко многоточие. И винаги идва някоя песен като тази ...
Половината неща, които казвам, нямат смисъл. Още няма думи, които да изразят тази празнота, която не е тъга, но не е и щастие. Тази, която я има в теб и расте постепенно, докато един ден забравиш кога се е появила. И започваш да живееш с нея и да отговаряш машинално с "добре съм", когато много добре знаеш, че не си.
Защото всъщност никой не го интересува наистина как си. Затова ние изписваме страница след страница с "Аз" и след време само ние ги четем.
Може би това ми пречи най-много. Самотата. Отчуждението на хората. Прегръщат ме две ръце всеки ден и това няма никакво значение. Сигурно някъде сбърках текста ...