Наистина ли животът ми тук е толкова кален и буреносен, толкова пропиващо тъжен и сив и дъждовен или това е само градът, в който съм складирала спомените и възхищенията си? Това, което остави капки по мен беше времето, но кое време - изтичащото през капчуците на самотните къщи или онова, което диктува сега буквите?
Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар