Self-preservation.

Отричам се, поставям се в окови, вървя по път, от който вече веднъж се отказах. Приемам за верни нещата, които другите казват и винаги, абсолютно винаги обвинявам себе си. Боря се да изкопая от дълбините на съзнанието си нещо, което не притежавам и ми харесва да си въобразявам, че съм го изгубила, а то може би никога не е било мое.
Истината е, че мен никой не ме мрази и поради тази причина и никой не ме обича. Приемам себе си за жертва, макар че вече нямам от какво да бягам и това сякаш ми пречи.
Търся нередност в щастието, затова за мен няма такова. После се чудя защо всичко е толкова еднакво. Не търся себе си, защото не знам какво искам да открия, а и предпочитам да бъда намерена.
Не ми стиска да губя, защото си мисля, че съм загубила достатъчно. Искам да вървя по правия път, който е такъв само според другите, а в същото време усещам колко непълноценно е всичко. Не изпитвам неудобство, че не съм си на мястото, нито искам да се боря за нечия любов. Тъжно ми е, когато погледна, че нищо не съм направила с живота си, но и не очаквам да направя нещо, защото за мен има само едно време - бъдещето.
Пропилявам всичко е знам, че има и друг начин. Дори понякога копнея за него. Не правя нищо, но ще продължа да го правя, понеже вярвам във всичко друго, но не и в себе си, и така се чувствам в безопасност.
Не аз ще построя бъдещето си, но никой няма да го направи против моята воля. Вероятно няма да постигна нищо в този живот, но пак нещата ще станат по моя начин и аз ще бъда доволна. Не съм толкова слаба, за да се оставя да ме пречупят. Каквото и когато и да било. Малко неща умея, но съм егоистка и мога да предпазя себе си. Никой не ме е учил и никого няма да науча на това. Но то ще ми помогне. Може би дори вече го е направило.

Винаги съм била и винаги ще бъда цяла.