Ще ми се да кажа, че се ядосах и ги пратих по дяволите. Да се похваля, че им се развиках и ги накарах да почувстват моето разочарование. Ще ми се да кажа, че от това излезе хубав стих или някое така необходимо прозрение или че поне си смених настроението в скайп. Но не.
Всъщност си замълчах и някак въобще не разбрах как изгубих контрол. И сега ме боли глава от опитите да отстоявам себе си, защото трябваше да бъда там, но не съм. Интересува ме колко я вбесих и колко точно лоша ще изляза накрая. Не ми беше по-лесно да остана. Битката е все една и съща.
Аз обикновено не правя така.
Но надали сега имам силата да се смея с тях. Та аз не мога дори да потърся някого ... А така имам нужда да доразлея каквото е останало от чашата с преглъщаното и от утре да започна да я пълня отново.
Не трябва да ми позволяват да вярвам в хората. Не трябва да ми дават дори да общувам с тях, защото после се боря със себе си, за да не ги нараня и да не им кажа колко те са ме наранили. Някой трябва да ме спре следващия път, когато започна да се надявам и да ми напомни колко горчи онова разочарование, дето уж го познавам. Трябва да ме разделят от тях, защото аз явно не се отделям достатъчно. И да не ме пускат, защото скоро ще ми свършат мастилото и думите да драскам по тея страници ...
Щеше ми се да мога да кажа, че ги допуснах до себе си и разбраха защо постъпих така. Но не го направих. Те виждат инат в моето отчаяние.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар