Мога да започна хиляди изречения с "Ако", "Защото" и "Понякога". Иде ми да напиша всички случайно хрумнали ми думи, както направи Дъмбълдор сякаш преди цяло десетилетие ... А може и да е минало горе-долу толкова, откакто нямам нужда от редове.
Имам само едно превъплащение. Само една героиня. Само един миг на отчуждение. И го развалят. Глупавата врата, дразнещият телефон, тъпият звук на собственото ми име или, в краен случай, собственото ми заблудено съзнание, което е принудено да се върне към часовника.
Има само едно стихотворение. Една книга. И едно дете, облегнато на стената в една стаичка.
Защо ли?
Не знам. Можеше да хвана всяко произволно нещо ... Би имало смисъл. А аз се залових със спрялото време и безкрайните булеварди, влюбена просто в следващата запетайка, която така и не се научих да слагам на място. И сега обичам буквите вместо музиката. Изпивам с очи гледката през прозореца. Спя от любопитство какво крие подсъзнанието ми и от необходимост да си почина от хората. И имам други хоризонти.
Можеше да разбирам от математика и архитектура, а аз живея с вдъхновения. Защо ли? ...
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Няма коментари:
Публикуване на коментар