Без заглавие

Сякаш времето просто минава, а аз на талази бягам от мъката, че зная толкова много, та в мен надеждата няма къде да си построи убежище. 

Bitter-Sweet Christmas Feeling

Мили Дядо Коледа,


Тази година бях толкова не-добра, че мислех да те оставя без писмо.
Но ще бъда кратка, обещавам. 


Благодаря за "Годината на споделената любов". За горчиво-сладките събуждания, за годината, която се изплъзна между пръстите ми, но начерта миговете си в сърцето ми. Благодаря, че ми позволи да избягам толкова далеч, че да не мога да се върна повече към себе си. И за книгите, не толкова за хората ... благодаря. 


За новата година искам да има какво да искам през следващата такава. 


Моля те, дядо Коледа, върни ми най-после вдъхновението. 
Вече разбрах колко краткотрайно е всичко останало. 


Искрено ничия, Acapella.

Повече

 Вино. За да стопли сърцето. За да заличи мъката, напираща през чашата, която е единственото пълно нещо наоколо. За да не забелязвам щастието на другите ... не защото завиждам, не. Просто за да не боли повече след това. Или по време.
 Вино. За да ми отнема три секунди повече да проговоря. За да спира думите. Които никой не слуша наистина, които дори аз не вярвам понякога.
 И за да ги приемам по-лесно. За да чувствам, а не да мисля. Сърцето не може да бъде опиянено от спиртна напитка.
 А когато не чувстваш нещо, значи то никога не се е случвало. Не, че го признавам. Случайностите са за хората, които пият по-често. Аз на трезво бъркам много повече.
 Вино. Червено, а не обичам червеното. Цветът на кръвта, на любовта, на греха ... все неща, с които не мога да облека себе си. Но червеното вино, то е омагьосващо. През неговия поглед хората имат по-малко значение, думите са достатъчни, за да повярвам, а нощта не изглежда чак толкова дълга, когато целта ми е да стигна до края на улицата ...
 Те и краищата някак утихват тогава. И музиката се превръща във фон. И прегръдката на случайните хора е също успокояваща, защото не можеш да я приемеш иначе. Имаш само нея. Един топъл непознат човек в полумрака.
 Вино. За да прегърнеш момента.

One more time

  Понякога и хаосът не ме спасява. И мъглата, и големият град, и светлините му отдалеч остават просто в пространството, за да се върна към тях някога, ако си спомня въобще.
   Наблюдавам се как вървя по безмълвните улици и се вкопчвам в мълчанието им, защото толкова много други неща са опасни за вкопчване. И когато говоря винаги гледам встрани, към непознатите хора, за да не попия съвсем думите и да не забележа тяхното чувство. Четенето прекъсвам насред най-интересното и отивам да пия вода, да се докосна за малко до реалния свят, защото отдаването в измисления ще разруши толкова неща в истинския. Всяко посещение на някоя нова вселена го правя такова - отварям го, за да мога да се върна обратно. Не затварям окончателно страници и врати, страх ме е, когато няма къде да избягам.
 И обикновено хаосът е спасение. Обичам пространствата. В тях има надежда. Има я красотата на неподреденото, на това да бъдеш изгубен сред другите, свободата да нямаш значение.
 А понякога от думи се превръщам в толкова малка частица, че даже в космоса няма място за мен и остава просто да не принадлежа никъде ...

Носите ме със себе си

 Днес съм твоя за час,
 на следващия друг ще ме вземе.
 А аз като бумерангите все се обръщам,
 и все не знам на къде да поема.

 И когато изчезнете, уловени от някого,
 който ви пази по-близо от мене,
 аз няма да знам къде съм останала,
 и вероятно ще се изгубя в безвремие.

Безпасивност

 "Трудни времена." Е, да. Отвън и отвътре. Навсякъде, където могат да проникнат думите ... и чувствата. Не е само сърцето. И не е само съзнанието. Ако беше толкова просто, щях да съм се скрила отдавна някъде, за да го почакам да отмине. Това правят хората като мен - спотаяват се на ъгъла на стаята, между страниците на някоя книга, из всичките "не знам" и "добре".
 Но криене няма. Защото това е моят ден, моите хора и моят свят. И ако аз (всъщност просто "аз ..") мога да се промъквам така и мога да чакам и съм пълна с търпение и обич, която продължава да бъде цялата, и махам с ръка, докато времето свърши своето ... Останалите са други.

"какво не съм ти давал,
 какво не си ми взела?"

 Не знам "какво не стига", но един ден ще го намеря. Това правят хората като мен - пречат на останалите да си тръгнат. Защото не е по-лесно иначе.

The pain you'll never understand. Behind my eyes.

 Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
 Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.

Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.

Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
 Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането. 
 Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
 Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?


Страхът.


Че може да се случи отново.

подари ми усмивки. на листче.
но никога време.
и никакви думи. когато е трябвало.
а то трябваше.

 Буци лед. Дъното на празната чаша. Драскотини навсякъде. Зелено, кафяво. Безсилие, отчаяние, страх. Тъга на талази. Друга реалност, различна вселена. Без граници. Заглушаваща есен. Ние сме никъде, никакви. Толкова далече. Толкова пулсираща празнота. Толкова ненаписана болка в толкова малко сърце. И вече пресъхнало.
 Отново съм аз. Само аз и времето и онова, до което пристигнах. А то е страшно.
 Искам да спре. Всичко.
 Горчи ми ... всичко. И думите, и прашинките ми тежат ... Ала пак не е краят.

 Защо не може просто някой да ми подари усмивка?

Wishpin

Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя ...


Всъщност защо изобщо да се събуждам?


Да оцелея. Whatever that means.

Еmpty

 Идва ми ... идва ми да ти кажа всичко. Да престана да се интересувам дали ме слушаш. Дали ти досаждам. Дали ме разбираш. Просто да говоря, сякаш е за последно. Може би наистина ще бъде. Не мога да преглъщам всичко, толкова са несправедливи всички неща, които се разрушават. Бих ти казала как ме боли. Как умирам на части. Как вече нямам нищо, колко съм куха и зла. Щеше ми се да се излея цялата, макар да не си струвам споделянето.
 Но не умея. От страх. И не знам думите.
 Всичко е толкова накъсано. Отдалечих се от щастието. Искам да ти разкажа ... да се надявам, че ще усетиш колко е мрачно у мен, как изгубих най-ценното. Аз не съм приятна за слушане. Аз съм вече една молекула живот, едно биещо сърце, което само не знае защо продължава. Пропита съм с отчаяние, с вечните откази.
 Щеше ми се да ти го кажа. И ти .. без да се опитваш да ме спасяваш, без да ме гледаш като пречупена, без да ме защитаваш от никого, щеше да останеш някъде там и щеше да вярваш.
 Би чакал да удържа сълзите. И щяхме да дишаме заедно, ала не мога ... не знам думите.

 Остаряла съм. Спрях да се въртя. Вече нямам почва под краката си, по която да стигна до някъде, но се уча да се лутам, да се губя и да се намирам и така постепенно оцелявам. Продължавам да съществувам без да ги има предишните безумни моменти, в които някак забравях каква съм и се пусках надолу ли, нагоре ли .. вече не знам, но и това няма значение. Лекотата се изпари във въздуха и дори топлите вълни на морето не могат да ми я върнат, а така ми е необходима, за да се спася от себе си. 
 Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
 И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.

Неизвестно

Роди се стих от краха на мечтите,

изгря, превърна се в катранен дим,

дето извираше направо от сърцето

вместо сълзи, на болката комин.

Подобно пушеци в глухите простори,

оставиха света непоправим,

веднъж минала, след себе си мечтата

посипва с прах поникналия сън.

Роди се стих от гласовете на тъгата,

последен дъх на моя небосклон,

последна песен - нашата позната.

Подписвам се. Поклон.

                                            ~ 14.VIII.`11

Заря

 Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
 И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.

Behind these hazel eyes ..

 Никога не съм демонстрирала любов. Всичко прибирах в себе си, далеч от очите на другите. От страх. От невъзможност да защитя това, което имам, сякаш някой чака да ме упрекне, задето притежавам капчица щастие. И въпреки силата на всичките ми чувства, аз ги заключвах, укротявах ги, подчинявах ги на разума и те останаха скрити, без някога нещо у мен да е надделявало, да е пробивало стените ... Аз съм тиха вода.
  В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
 Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.

 А най-хубавото е, че има някой, който наистина не иска да си тръгвам.

Ще се върна при теб, А. ♥

All Life Long

 Книгите са най-добрият ми приятел. Хората не струват. Хората си тръгват. Хартията остава да попива сълзите и никога, никога не ми дава повод да плача. Нямам по-добър спасител. Когато стигна до дъното книгите вече са там и животът не е толкова самотен, чак толкова несподелен. Техните букви ме карат да се усмихвам, дори всичко останало да е отишло по дяволите. В техните букви открих себе си, с тях нарисувах и другите. Думите са мои, очите ми са все за тях. Това е мълчалива, непризната любов. Това е любов, която ме направи голяма и ми подари светове. И аз се връщам ... при нещото, което никога не ме е изоставяло. Книгите са красота. Дори и да са просто вещи. Не ме интересува, че звучи тривиално. Имам само тях, а някои хора не притежават нищо.

Те са
моето вчера,
моето днес,
моето утре,
моето винаги.

Requiem

 Факти. Мълчание. Празно пространство там, където трябваше да бъде усмивката. Скрих в джоба си листа с признанията, може да го открия след време, когато няма да е чак толкова вярно написаното. Три дневника си стоят непрочетени, защото някога исках да се раздавам, защото някога посвещавах, преписвах и се превъплъщавах. Дали съм знаела колко е сухо на дъното? Надали. Повярвах на думите, че съм истинска. Бях и истинското отиде на вятъра. Разпилях го, похабих го за другите, излях го в очите им, а те бяха случайни и аз не разбирах. Не спрях полета - дали ако знаех, че трябва да оставя нещо за себе си, щях?

Надали.

Но това още не е отминало.

 Милионите капчици попиваха по кожата ми в опит да преодолеят сушата. Дрехите ми тежаха от дъжда, но камъка отгоре ми тежеше повече и докосването до водата така и не можах да го почувствам. Емоциите ми се събираха с течение на времето, раждаха се в самота, ескалираха и прецъфтяха, отстъпиха на сушата ... Светкавиците оцветяваха небето - възхищавах се на тази красота, когато тя все още отекваше в сърцето ми, но сега си мисля само за звездите, единствено за тях ми останаха очи. Чувала бях, че сбъдвали желания, защото са навсякъде и достигат до всички, дори до хората, които само се надяваме, че съществуват. И над пелените от сивите облаци, привични за моето лято, небосводът е същия и затова сега дъждът вали по лицето ми. Не защото имам сили за желания, не защото ми остана свобода, а защото от дъното на пренаситената си душа все пак надничам за дъгата.

Miniature

С целувка запечатвам не писмото,
твърде малка съм на спомени да пиша,
с целувка мойта лудост ти изпращам
и в послеписа прочети, че те обичам.

~ за хората, които останаха.

Разпиляна на атоми

[00:39:03] ° Acapella °: те не променят нищо, никой никога нищо няма да промени, защото ... е, аз съм Акапела и това е моят свят ...

... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.

Saved

 Удавих себе си в толкова много любов. Превърнах се в голо желание, в миговете, в които ръцете ни са заедно на плажа, в двете секунди слънце преди новия порой. И живях с тази любов, която някой ни е излъгал, че е достатъчна и бях цяла, бях истинска. Нашето е отдавна забравена приказка. Няма разум в това обсебващо да се нуждаеш от другия, в силата, с която с теб се раздаваме до последния атом и до последната глътка надежда, сякаш светът ще спре да съществува, ако се откъснем и останем сами. Ти никога не си ми достатъчен. Построих си нова вселена и тя всъщност е точно толкова розова, колкото са най-наивните ни детски мечти и някак започнах да вярвам, че невъзможното някак все пак е възможно, защото любовта ни ще издържи.
 Но любовта се спасява. Загубих емоциите си, чувствата си и желанията си в морето от нас, любовта ми отне всичко и ... когато едно нещо е общо, то накрая е ничие. И с цялото нищо, с горчилката от промените, със сълзите, които просто не те достигнаха, с премълчаните истини и всички компромиси, които бяха и ще бъдат направени, трябваше да намеря начин и сила да ти подам отново ръка. Боли. Любовта ни. Споделена, неизчерпаема, съществуваща, но боли. Разрушава те до степен, в която и надеждата няма място в сърцето ти. Отнема ти всичко хубаво, всичко, за което си се държал винаги. Оставя те, измъчва те, изтисква те бавно и сигурно, защото не си сам и това наранява повече.
 И въпреки това ще те обичам. Защото ще е ужасно да те няма в живота ми.

Smack that

 Хората скачат с бънджи. И се бият. Хората карат бързо, повишават тон, чупят чинии и си правят пиърсинг. Някои се татуират. Други плачат. Моята сляпа ярост ... нея как да я изкарам? Аз мълча. Е, понякога. От време на време си мисля, че думите променят нещо и че като споделя ще ми олекне. Но не. Няма нито читатели, нито слушатели, нито каквито и да било човешки същества, които да ги интересувам.
 Знаете ли какво означава да го каже човек като мен?
 Та аз ги обичам. Глупавите празни души, които не могат да затворят очи за себе си.
 Егоистично е да го поискам. И ми е добре, когато всеки гледа собствените си интереси и се връща при мен, за да ми сподели колко е шибан света. Естествено ... стоя си там, на средата между цялото заливащо ме безразличие и тоталната обсебеност и ги слушам. И рядко съм искала някаква връзка или нещо, което аз да черпя от хората, защото те обикновено не искат нищо да дават. Дори мълчание. Те са прекалено важни, прекалено нещастни и прекалено отчаяни, за да преглътнат терзанията си и да се заинтересуват от някого.
 Знаете ли ... светът отдавна се върти в кръг. Никого не обвинявам за положението си. В крайна сметка не знам кой кого е спасявал. Но не трябва така. Не трябва да няма значение дали се усмихваш наистина или е просто поредната маска ...
 А аз съм си истинска.
 И ще си включа телефона все пак.
 Защото мога да го преглътна ... без вас.

 Не мога. Наистина .. опитах се, но не мога и не знам как повече да опитвам. И с какви сили изобщо, когато нямам резервни запаси от каквото и да е вече. Не съм добре. Напоследък. Юни? Всъщност май, глупавият ненужен май. Уморена съм от живота, а не съм живяла чак толкова дълго. Пък и моят живот някак винаги е запазвал баланс, някак просто си продължаваше и аз си го харесвах такъв, невидим за депресиите, за тъгата и за умората. И беше емоционално лесен и имах време да се раздавам за малки неща.
 Обаче свърши. С цялото си въображение не разбирам защо, иначе сигурно щях да съм го поправила. Сега всичко ми тежи и даже сънищата ми са се превърнали в кошмарни сцени на неща, които не искам да виждам и да понасям. Чаршафите са ми усмирителна риза - до такава степен на изтощение съм се сринала, че минах на автопилот. Не ми се спи, не ми се яде, не ми се излиза, не ми се чете, не искам нито филми, нито кафе и километрите никак не ги забелязвам. Мога само да действам и след всеки час да се чувствам уморена до смърт, но това е омагьосан кръг ... сънят не ми помага.
 Този път е различно, разбира се. Не е въпрос на съвест или на чувства. Даже си мисля, че е нищото ми дойде повече. Нищото, в което аз трябваше да съм добре и да правя другите щастливи. Е, познайте. Не съм. Аз съм тази, която твърде дълго време спясавяше сама себе си.
 Всъщност ... най-тежката част от всичко може би е именно, че този път аз съм тази, която има нужда от помощ.

Someone like me or what if everyone cared ..

 Установих, че съществуването е просто. Всичко над ставането от леглото сутрин лесно би могло да изглежда като живот, би могло да заслепява хората, на които им пука, би могло да заслепява и нас самите, за да повярваме, че живеем. И щеше, ако уморената и издишаща част от нас не ни напомня, че не сме добре. Именно това съм аз сега, а никога не съм била така. Ежедневие без борба, без сълзи, без усилия, ежедневие, в което се изисква само да слушаш и да се съгласяваш, защото нечие друго съзнание все още има силата да проговори. Не е ли глупаво? Да няма разлика дали споделяш или си безразличен. Всъщност не, жалко е. А аз съм сгрешена, понеже отказвам да приема, че светът е плосък ... Мен с всяко издишане ме боли, че съм спряла и това някак остава неразбираемо.
 Не ми се живее така и когато виждам колко хора го правят ми се отщява съвсем. Някой друг ще се огледа утре и няма да намери смисъл да продължи, защото да опитваш да дадеш нещо на някого е трудно, но да откриеш, че си единствения ... това обезсърчава. И аз сигурно съм прекалено голям оптимист, за да искам да вярвам, че когато спасиш някого и той ще те спаси след това, обаче ... с предели или без, това е живот. Другото съм аз и силите, които ще са ми нужни, за да се върна отново. Защото има значение.

Hold your breath, you have many ..

 Обичам времето да се изплъзва. Обичам отнемащите дъха мигове, които правят живота сладък, а деня ужасяващо кратък. Обичам да има емоции, нещата да изригват, да се осъществяват някъде във въздуха, като фойерверките в небето на празниците, и да угасват с възторг, оставяйки ни да въздишаме след тях и да се усмихваме, че са се случили. Обичам вечно да е недостатъчно, да сме ненаситни за зрелища, за красота и за пътуване, да не знаем къде и кога се спира и следващата секунда да е бегло надраскан щрих. Обичам ги, обичам миговете вдъхновение и екстаз и тяхната неусетност, която ги оставя неизживяни. Обичам да виждам ритъм, движение, желание, радост ... обичам да няма време да се замислям за това или онова, за самотата, разбитото сърце или несподелената любов. Обичам важните неща да нямат значение, обичам да усещам как всичко пулсира, как никога не омръзва, как не се плаче, как не боли, как се поемат предизвикателства, тяхната отдаденост и съзнанието, че животът тече сега и че другия свят може да почака. Обичам и хората, които го умеят. Аз почти се научих ... да изтръпвам от щастие и да прегръщам моментите, независимо, че толкова неща се разпадат. Трябва за нещо да се живее.

By heart

 Аз все по-рядко пиша за себе си. Направих това място, за да представям моите неща с моите думи. Обаче останаха само думите. Защото ... вече няма аз. Знам ли, може никога да не е имало. Дълго време се разхождах по този свят премълчавайки същността си, защото не мога да говоря в прав текст за чувствата и тъгите си. Почти се бях научила ... с един форум, с едни непрекъснати признания и с няколко стотин страници хартия. После нещо се случи, но не зная какво и кога, и изведнъж се стремях само към красотата, към собствения си идеал за звучене, за композиция. Черпех от наглед неизчерпаемата ми същност и преписвах собственото си минало, защото не ме болеше от него.
 От много време зная, че в мен няма нищо. От много време не искам да го признавам. Това би означавало, че съм край. Край с писането, а то е единственото нещо, което съм правила през живота си. Плаша се да си помисля, че след това няма нищо, защото сигурно нямаше толкова да не го пускам, ако имах резервен вариант.
 Обаче нямам. Глупаво е да строиш себе си около свят, който не съществува, а аз го направих. С гордост и удоволствие. С мисълта, че съм силен човек, че знам и съм преживяла повече, че стоя над елементарното, лесното и че мога ... Не ме боли. Не зная какво е да те боли. Всичко, което съм притежавала, са били измислени думи, които си тръгнаха от мен много отдавна. Горе-долу в момента, в който повярвах в нещото.
 Навярно няма логика. Все пак съществуват хора и те знаят, че аз не се ценя, не вярвам в себе си, че се отказвам преди края, че съм слаба и с всички сили бягам от всяко доказателство за слабостта си. Животът ми ме направи такава. Устрои ме да бъда реалист и да стъпвам по земята. Беше достатъчно късно, за да съм осъзнала другата страна на нещата, но и достатъчно рано, за да не мога да се възползвам от тях.
 Не знам дали е имало "аз".
 Преди време никога не казвах "не знам".
 Сега ... сега съм обикновен човек, който е загубил таланта си, но е вярвал в него до последно. Аз СЪМ спокойна, знам какво искам и умея да защитавам сърцето си. Това не са качества, това е само резултат от борбата за оцеляване ..
 Не чувствам, че наистина съм загубила себе си, защото все още се боря да запазя илюзията. И знайте, че докато този блог съществува, значи продължавам да поддържам нещо несъществуващо. Би трябвало просто да си вървя по пътя, вместо да плача за вдъхновения.
 Но ми трябват. Какво съм аз иначе ?

My kingdom awaits

 Не ти пука до ... изведнъж! Но къде е моето изведнъж? И защо, по дяволите, споровете са ми сиви и дъждът просто си вали, защото после ще му обърна внимание, някой друг ден ще записвам това, което всъщност не искам да изпускам, ама до това искам колко време е минало ... И часовете са ми сиви, и безразличието, което някак се просмуква по-успешно от чувствата е едно такова безцветно, скучно и мъгливо и просто не достига до мен, понеже съм някъде в моя свят. I'm coming home ... Даже ми е все едно, че нямам къде да се върна. Онези бодлички в душата ми, които настойчиво ми повтарят за ехото на това срутване, са безсилни ... знам, че ще забравя. Ще забравя, че светът не го интересува аз коя вселена населявам и защо съм спряла да се въртя и се опитвам да спра още някого, нито как ще се излекувам от това. Да, защото мога въобще да не го правя и защото ... какво значение всъщност има, че нямам бягство от реалността, друго бягство освен глухотата.

I’m coming home
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday

Тя.не.се.измива.
И не е вчерашна.

Антон и Точица

 Искам да пиша!
 По дяволите всички решения, грешки и граници. Какво като съм безсилна, какво като вдъхновенията бягат, а залезите са заслепяващи? Сякаш има значение колко пъти ще спирам, как се предавам или колко ме е боляло ... Минало.
 Красота виждам навсякъде и нея искам да запечатвам, и чувства, и спомени, и глупави недовършени изречения, след които мълчанието казва два пъти повече. А не мога, все не мога да ги подреждам толкова смислено, че да напишат моите приказки и нещата, които така попивам от другите.
 Може да се ядосвам, да съм банална, да изброявам до писване, да се провалям почти непрекъснато, може никога да не съм истинска, може всички доводи на този свят да ми попречат да бъда пишеща, но аз искам! И без да обяснявам на някого, че не мога да дишам. Не мога да губя. Не знам как се обича. Искам да пиша.
 Пък да става каквото ще.

Up above the world, up above it all ..

 Различна? Еднаква?
 Нищо, след като губя думите, след като вдъхновенията вече не са мен наистина, след като себе си не мога да разкажа, а на уж живея в приказка, след като стъпките напред винаги са трудни, невъзможни, трябващи, след като любовта ми е оръжие, не рана, след като моите звезди са и негови и отново, пак, за пореден безброен път аз не съм наред. И не мога да кажа какво ми е. И вече не ме питат. Е, и?
 Вече не изписвам страници. Колко реда могат да съберат моите въздишки по нещо непритежавано и кой може да разбере, че загубата ми, т.е. моя красив мраморен смисъл, не е човек? Хората са неспособни, недостатъчни, неизпълващи и това звучи жестоко и непонятно за другите. А мен ме води до никъде, до вечното търсене на изход и на спасение, които не искам да притежавам, защото не ми трябват, няма да ми подарят онова, с което другите дишат, живеят, мечтаят, а аз не мога и не мога да изоставя ...
 Страх? Болка? Загуба? Вдъхновение?

Не знам.
Такава дума няма.

"Не, че те обичам ..."

 И докато вървяхме в непрогледната тъмнина се опитвах, наистина се опитвах да повярвам, че не се намираме там, че не сме изгубени завинаги в този всепоглъщащ мрак, който правеше страховете ни истински и очертаваше безкрайността на пътя пред нас. Цялото ми същество се поглъщаше, свиваше и събираше от светлината на единствената свещичка в ръката ми и съзнанието ми нямаше друга утеха освен нея, прекъсващата и неугасваща искра на живота, който оставих след себе си. Беше празник, а за мен нямаше сенки и нямаше спомени. Вървях, реката течеше на някъде, бяха минали два часа или двайсет минути, откакто потънахме в дебрите й, а планината оставаше все така непокътната от нашата вяра. И независимо колко се опитвах, не можах да забравя, че вървим по едни пътища, гледаме едни и същи звезди и носим заедно бремето на любовта си, и че тази любов е нашата. Когато на километри от нас се чуваше единствено звука на водата и очите ми търсеха само пътеките, една част от мен знаеше, че е намерила себе си и че ръката, която палеше огъня, най-сетне прилича на твоята. Не се страхувам от тъмното, просто не знам как се живее със щастие.

Dream a little dream of me

 Върнах се. И е слънчев априлски следобед, и по изключение съм себе си в кожата, която беше надраскана от хората, които преминаха и ме взеха минавайки. Върнах се, а това дори не е началната точка, и все пак е толкова хубаво ... Въздухът някак достига до мен цялата и ми мирише на сигурност, на преживяност, но и на още живот и незатворени страници. Хиляди пъти, когато стоях в дупката, съм се опитвала да припозная мрачното момиче в леката й усмивка и само наплъстените спомени ме пробождаха със своята истина. А сега думите се изливат изпод ръката ми и се научих, че това не се спира, не изчезва, не се пречупва и не умира, също както няма да избледнея и аз с времето, макар хиляди пъти да съм изсъхвала. Зная, че съм си същата ... това са моите обичани звукове, поизтъркани вече, но все пак моите, които остават след всеки април и всеки ноември.
 Прегърнала съм спокойствието и повече няма да изброявам. Слънцето от сутринта наднича в прозорците, а следващите признания, които дойдат написани, начертани или изказани, ще се удавят в океана на щастието. Върнах се. Ще ви преразкажа за моето минало.

"Нямам нощ и ден .."

 Будна съм. Разбира се, че съм будна. Никога не ме е бивало в частта със затварянето на очите и потъването в дебрите на невъзможните светове. Никога. Дори в мечтите, дори в измислените ми приказки, дори в собственото си съзнание не мога да спя, не мога да избягам, защото бързам да построя света си. И някак винаги е изглеждало разумно да бъда така препускаща между минувачите с устреми и надежди, с желанието да докосна всяко мъничко чудо, което се изпречи на пътя ми. Не забелязвах колко бързо лети времето, как липсва усмивката и какви картини оставям след себе си.
 Всички казват, че знам какво правя и как искам. Не ме боли от тяхната заблуда. Ничия любов не може да ме спре да преоткривам. Това е моята лудост, без смисъл, без причина, без огън ... само път напред, към живото, защото нямам достатъчно време, за да обичам всичкото.
 И когато се сливам в тълпата и не смея да дишам, когато мълча заради откази, когато бягам и ме прегръщат, когато съществувам насред пространството и единствено него съзнавам, тогава никога никой не вярва. Моите очи са отворени. Сънят ми е различен от вашия. И в тези очи има и слабост, и болка, и хаос, и нескончаемо лутане. Завладяващи, пречупващи и невидими. И може би следващия път, следващото ваше сигурно утре, за мен ще бъде последното, в което имам силата да устоявам. Будна съм. Разбира се, че съм будна. Адски е трудно да бъда.

О т к р а д н а т о

Неусетно в мен ти дълбаеш с ръцете,

безболезнено драскаш във плен,

моят ли свят стои помежду ни,

та се опитваш да го сглобиш всеки ден?

Хаос един е далечната истина,

той ме разхвърля сред нечий сатен,

него ли искаш да заличиш мислено

и нима можеш да ме спасяваш ранен?

Място чертаеш сред стари забрани,

ново начало поставяш за ден,

после си тръгваш, съвсем неусетно,

сграбчил парченце от мен …

Don't try

 Не зная защо трябва да ми става тъжно, когато вали. Не зная как капките успяват да се впият в душата ми, как точно тогава виждам тъжното лице на иначе еднаквата ни действителност, как независимо от годината, от възрастта ми и от другите при всеки дъжд аз се превръщам в попивателна. И защо оцелявам, когато останалите се отказват от всичко.
 Тогава усещам наистина чуждата болка и вниквам в признанията, които драскат отвътре и искат да бъдат освобождавани. И ги оставям да върлуват в ръцете ми, изписвайки недосегаеми стихове, и ги пускам в очите си, отново гримирани и отново в дъжда, за да разлеят мъка, която не е моята собствена и не може да бъде избърсана, и някак искам да достигнат и другите.
 Моите бушуващи ветрове са винаги същите. Събуждам се от нещастието. Пия от тъгата и тя се влива във вените, сливайки се със собственото ми отчаяние, с неизказаната самота и отлетялото вдъхновение и после ... безкрайност. После музика, листове, сънища, после множество чаши и фасове, после всичките недоизмислени опити да изсъхне сърцето ми, сякаш тъгата ще вземе нечия попивателна и няма да ми я върне през лятото.
 Но вали. Дори в най-прекрасните мигове. И все не успява да скрие очите ми преди да съм погледнала в локвите ...

Дюшеци

 Когато някой ме е създавал с цел да осъществя мечтите и да запълня дупката в душите им, някак е забравил да сложи в съставките и мъничко смелост, за да прескачам собствената си зееща празнина. В моето преобърнато съществуване, в безлюдните лабиринти на няколко вселени едновременно, в дълбочината на чувствата, които сякаш са тръгнали заедно с мен по пътя на вечното търсене, в очите ми, толкова често затворени, винаги е липсвало това. И ако само за миг притежавах достатъчно сила, за да призная грозните истини, които върлуват в съзнанието и душата ми, щях да мога да захврълям прахта по всички онези и тяхното нескончаемо негодуване.
 Превъплащавала съм се в ролята на всевъзможните феи и принцове, този живот го живея повторно от името на тази ми същност, но след превъртанията на часовника никога не съм в състояние да загърбя пак чуждото. Правила съм го в сънищата, в прекрасните сънища, когато е блян да бъда груба и безсърдечна, притежавайки единствено спасяващото безразличие към всичките. Облечена съм в добродетели и съм се колебаела до затъване дали техните идеали са правилни, дали крилата са действащи и дали събуждането няма да ги убие. Покълналото съмнение, тези болящи грахови зърна, които нуждата да прехвърля пропастта в себе си е накарало да порастнат, точно те ме връщат толкова пъти в началото.
 Моето наказание е празнотата, която ме привлича, прегръща, пречупва и поглъща на капчици, които дълбаят нови и нови дупки в отредената да бъде скала кухина. Едни пориви на желанието, едни безнадеждни осъществяеми мигове, които убиват и раждат страха, те не знам как се прескачат, когато нямаш криле.

Voyage, voyage

 Гледам тълпата. Не търся никого, просто я гледам, защото искам да видя другите. Гледам и хората в автобуса. Втренчено. Защото трябва да мисля за нещо, което не съм аз, моите срещи, моите трябва, искам и щеше. Гледам в същото време и през прозореца. Защото понякога имам нуждата да наблюдавам движението и промените, които не мога сама да доведа в живота си. Гледам буквите след като съм ги прочела. Странно е, че някой ги подрежда заради теб и ти ги наблъсква в съзнанието, а за чуждите очи изглеждат еднакво. Гледам часовника. Знам колко точно трае една минута. В нея имаш шейсет възможности да спреш времето и дъха си незабелязано. Защото, направиш ли го в иначе, хората задават въпроси.
 Вече не гледам телевизия. Достатъчно човешки съдби срещам по пътя си, за да имам необходимост да се потапям в нарочно създадените.
 Има нещо повече от това да впериш поглед в нещо друго пулсиращо. Има чувства, които стоят зад този поглед, има настроение, има съпричастност и понякога боли. Аз правя най-голямата жертва - интересувам се от останалите в свят, в който непознатите си остават непознати. В своето наблюдение понякога търся очи, които да ми отвърнат. Кръстосани погледи ... за да не бъда сама.

Save tonight

 Ще ми разкажеш ли ... приказка? Нищо, че съм вече голяма и не вярвам във вещици. Обещавам да се крия под завивката и да те оставя да ме погалиш, ако така са правили с теб някога. Ще си легна на време и няма да заспя преди края.
 Но не ми я чети. Буквите и сама ги намирам някак си. Разкажи ми. За принцове и принцеси, които се влюбват и си остават такива до края. За синове, които се завръщат у дома и корабокрушенци, които оцеляват след бурята. Нарисувай ми замъци, че съм от недобрите художници и ме бива единствено в запълването на дупките.
 Изчакай ме да заспя, все още се страхувам от тъмното. Махни светлината и ми изпей приспивната песничка, защото аз ще те чакам да си отидеш, преди да затворя очи. Боя се да заспивам с илюзии, но ти остани и ме накарай да се предам. Виж ме, когато съм слабата, беззащитната, когато ще дойда в леглото ти, за да избягам от другото, когато ще ти повярвам на думите, че си истински и ще се разплача в прегръдките. Разбери, никога не съм слушала приказки.

 Целуни ме за лека нощ. Моите никога не са леки.

Минута мълчание

 Понякога не ми се говори. Нямам нужда от книги. Искам да затворя телефона, да изключа компютъра и да се заровя във възглавници, защото шумът и неговата липса ме влудяват, макар толкова често да не ги забелязвам.
 И да, понякога хората са виновни. Понякога се чувствам толкова мъничка, безсилна и необичаща, че единственото ми спасение е заключването зад десет врати. Понякога ме боли заради чуждите думи. Понякога се стоварват върху ми и аз се превъръщам в бодливо мълчание и ги съзерцавам невиждащо. Понякога нямам сили за отговор. Понякога имам твърде много. От себе си и не мога да събирам и другиго в сърцето си. И все пак го правя въпреки всичкото, дето напира да се пръсне отвътре, защото мълчанието на другия тежи в пъти повече.
 Но понякога съм само със себе си. Понякога тишината ми крещи, че се превръщам в чудовище, което не обича желанията. Понякога ме наказва, защото тежа повече. Заради думите, оставете другото. За мен целият свят е изписан. Само че понякога имам усещането, че не е предназначен за очите ми ...

Ще.

 Един ден ще съжалявам, че изписах толкова много от себе си.


                                                                                           ...

Not to Be

 Аз съм горчива, бода и в разговори оставам недоизказана. Аз пиша много, обичам хартията и кафето, и макар че не съм добра в откровенията, продължавам да нося тетрадки със себе си. Аз съм банална, влюбвам се в приказки, изпращам усмивки, но само по скайп и съм повтаряща се до втръсване. Аз вървя срещу вятъра, защото не бих могла иначе и карам останалите да ме следват по стъпките. Аз съм такава и инаква, но много обичам въпросите, които остават без отговор, не защото ме правят неистинска, а защото ме връщат в началото, когато имах неизчерпаеми извори и дишах по пистите.
 Аз съм, но бях искаща. Бях художничка, която издигаше от картите замъци и сама си предвиждаше времето. Бях мъничка, страдаща, неразбираща, бях наранена и това не се виждаше, затова вечно се криех от хората. Бях тиха, вероятно потъваща, но се мразех и това ме спасяваше. Притежавах себе си непокътната, заключена дълбоко в нищото, от което черпех и силата.
 Тогава никой не ме искаше. А сега не знам дали съм спечелила.

My skin

Take a look at my body                                              

Look at my hands

There's so much here

That I don't understand

Your face saving promises

Whispered like prayers

I don't need them

I've been treated so wrong

I've been treated so long

As if I'm becoming untouchable

I'm a slow dying flower

Frost killing hour

The sweet turning sour

And untouchable

Oh, I need

The darkness

The sweetness
The sadness
The weakness

Oh, I need this
You better shut your mouth
Hold your breath
Kiss me now you'll catch your death
Oh, I mean it
Oh, I need this.

That strangle the heart ...

Бегло

 Не знам какво правите тук. В свят, който не разбирате, сред думи, написани от някоя непозната, която през цялото време се опитва да даде на вас, другите, частичка от собствения си хаос. Себе си ли спасявам или искам да ви подаря мъничко щастие ... и това вече не знам. Само дето онова моето вече го няма и смисълът да бъда раздадена на поредните също умря някъде.
 Ако искате, замълчете. Спасенията са излишни, след като думите не искат да бъдат печатани. 
 Аз съм безсилна, безкрила и ненаказана. Аз пак ще бъда вашето момиче без смисъл, тази, която спечелихте и преразказвате мислено, тази различната, с различните приказки, но вече ще бъда и никоя. Нещо ще оцелее, вероятно достатъчно, за да не се наранявам умишлено, макар че сънищата отново са изтезание и реалността е по-чужда от всякога.
 Не ми се усмихвайте. Не бихте могли да се радвате на човек, който е изгубил толкова много от себе си.
 Събудете ме, защото ще оцелея.
 Хората казват, че когато искаш достатъчно силно, всички сили в света ти съдействат.

 Хората обаче грешат.

Smells like realism

 Не, не вярвам. В самотата на дъжда. Че зимата е тъжна. Колко е истинска любовта. Не вярвам на думите, издраскани без смисъл от хората върху други хора. Не вярвам в преплетените релси на живота, защото единствените релси, които се пресичат, са нашите и тези на хората, които трябва да срещнем. Отричам да съществуват правила, които да ни казват как да живеем ограничени и обезличени от многолюдната тълпа, в която цветът на чадъра ти няма значение. Не признавам доброволно разбити сърца, нито измислени реплики в до болка повтаряни стихове. Не вярвам в сивотата, във всичко предначертано и прерисувано от другите.
 Животът не е такъв, а аз го обичам и толкова силно го мразя. Той е единственото нещо, което се променя наистина, а ние сме единствените, които трябва да се справим с това. Знам, че зад маските стоят хора, които търсят или отричат любовта. Истината е, че нищо не е черно или бяло, защото иначе никога не бихме открили нюансите.
 И нищо няма значение. Може би не сега, не утре или след месец, но след десет години и най-силното ни разочарование не би имало смисъл и спомен. До тогава ... създавайте собствени цветове и не бързайте да пишете признания, защото един ден може би ще искате да ги кажете на другиго.

Толкова "любов".

 Тези неща ми крадат думите. Аз съм толкова лека, а всъщност преливам. Би трябвало да мога да изпиша страници, но не днес. Светлинките още горят в очите ми, неотпитото вино не ми горчи както никога и виждам смисъл в текстовете на толкова често въртяните песни. Истинско е до последното сърчице и капката, която сякаш никога няма да пресъхне в очите ми, има друг смисъл. Не се плаче само от болка.
 Цяла съм. Не принадлежа на предишния свят. Дължа на тази действителност целите дни с нощите, в които нямам време да спя от желания, и всичките мигове, в които съм била частица за някого, а съм отричала собственото си съществуване. Пропиляла съм в търсене всичко намерено и пак бих го направила, защото е прекрасно да се събудиш обичан.
 Същото момиче съм и прегръдките ми са същите, но щастието си дължа на другите. Независимо дали са щастливи, независимо дали се намират на два или двеста километра от мен, независимо дали са ме гледали мълчаливо или са ме държали за ръка, когато исках да бъда сама.

 Обичам ви. Не защото е Свети Валентин. Вие сте моят прекрасен свят.

 И, моля ви, не забравяйте, че аз съм част от вашия.

I could really use a wish ...

 Гледах звездите онази вечер и се чудех колко пространство остава запълнено от въздишки. Все не ми се искаше да свалям поглед от небосклона на сбъднатите желания, но земята винаги ме откъсва от него и ме запраща някъде в материалния свят. А ми липсва красотата, времето е толкова разхвърляно от мигове, които чакат вдъхновения и ми се изплъзват между пръстите, оставяйки ме да държа въздух.
 Липсва ми неосъщественото, моите безконечни изречения, които изяждаха запетайките и спокойното ми въображение, което рисуваше невъзможни сценарии и те ми изглеждаха истински. Липсва ми насилственото откъсване от реалността, загубата между полетата и асфалта, която тогава не означаваше нищо. Среднощното будуване вече е друго, сякаш минутите си размениха местата, а аз не разбрах, защото бях престанала да броя времето.
 И не знам дали ще се върнат. Не разбирам дали бяха част от миналото или са просто чакащо да се случи настояще. Не различавам вече болката, но тя поне ще се върне, защото загубите винаги я връщат.
 Ако можеше да си пожелая нещо точно сега, бих замълчала за малко. Искам да се върне тишината.

"Крилата са, за да летиш!"

the  Пие ми се много и на екс, макар че не пия, но защо не? И ми се скача от мостове и по батути, както когато бях на десет и ми купуваха балони, за да съм щастлива. И ми се рисува с пръсти по стените, и ми се ще веднъж да се сбия с възглавници наистина, и искам да се въртя в кръг и да пея с цяло гърло, просто защото никога не съм го правила и ми се струва скучно и безполезно да седя на глупавия стол и да драскам само думи. Лети ми се и сън не ми е нужен, искам да съм по-бърза от времето и по-жива от водата, искам невъзможното, това, което е на една ръка разстояние.
 Искам за ден да бъда лудата, пък каквото ще да става после, защото никой не ми е казвал колко е прекрасно да не чувстваш границите на ежедневието или на всичко друго, което те задържа. Искам да съм всичко, и без това съм всякаква, искам да прекалявам и да вярвам, че имам девет живота, но и един ми стига, за да забравя ограниченията на този свят. Искам да живея, макар че и утре сигурно ще мога, но не ми се чака повече, тесни са ми стаите и леглата, и са познати до болка, която ми омръзна да понасям.
  Дори не мога да го напиша като хората, но това няма значение, и да не се науча никога пак не би имало, защото мен ме тласка огънят на движението, а той се запомня и без да бъде прочетен, понеже ме кара да искам предизвикателства и победи, пали ме за вдъхновения, големи глътки въздух и безкрайни полети, и ме кара да вярвам, че е възможно да бъдеш истински в свят, който умира в съня си. По дяволите всичките закони, защо пък не?!

Another love story

Ежедневието ми е хаос от мигове, покрити със снежинки и направени от любов. Пътища, които ме разделят от всякъде, непрочетени страници стара история, която съм писала някога. Дишам студения мръсен въздух по покривите, докато очите ми заснемат въртележката от цветове, сред които няма мои и твои. Преоткривам спокойните сънища, в които се търсехме и все те намирах. Макар всичко да е белязано. Ти съществуваш и си някъде там и вероятно си мислиш за мен.
 Аз си прерисувам снежинките от прозореца. Просто защото не съм в състояние да правя каквото и да било друго. Шоколадът ми, дето цял живот го обичам, си остана недопит на масата, но всъщност съм другаде, скитаща и щастлива.
 В онова, което искам да се случи, не би ми попречила зимата и нейните тъжни лица. Тишината щеше да е по-силна от всички думи, с които би искал да ме спреш. И нямаше нея да слушам, защото бих забравила непризнатите чувства и безцветното минало, за разнообразие дори не бих построила нов свят. Този ми е достатъчен, за да бъде премахнат, отречен и захвърлен на някъде. А после аз и ти. Твърде сме всякакви, защо само осем буквички?
 Мога да създавам любов. Аз съм нейна и не ми остана свобода, която да подарявам. Ако тя избере теб - слизам от покрива. Целуни ме.

Спирки

 Имам нужда от бездействие. От едноминутен свят, в който да имам право да съм никоя. Почивка от повтарящи се глаголи и недовършени изречения. Бих се изгубила в такава мъгла. Но тя би ме събудила, защото искам да спра. Без последствия.
 Ужасно е да си ненужен и да живееш в свят, който иска от теб само действие. Много неща имат значение. Съвсем не искам да спре да изгрява слънцето и телефонът ми да забрави да звъни, защото това би означавало, че разкривеният ми почерк с моето съществуване нямат никакъв смисъл.
 Но се уморявам от толкова необходимости. Някак без тях би боляло ужасно, нали?
 Времето няма да спре да се променя. Само една минута мълчание.

 И после ще мога да преглъщам още.

Beds are burning

 Не ме оценяваше. Нищо не ми спести. Оставяше ме да гледам след теб докато си тръгваш. Крадеше съня ми и го превръщаше в истина. Носеше ми празни подаръци. Взимаше ме на части и забравяше да ме върнеш обратно, сякаш не знаеше, че имам нужда от себе си. А беше наясно. Колко съм те мразила и как те обичах в моментите, в които ме оставяше да се събуждам с усмивка.
 И после ми пееше онази песен ... за лошата приказка, за белите нощи и нашата битка. Никога не ми я разказа до край. Не ми отговаряше на въпросите, не искаше да ме спираш, когато грешах. Беше лош приятел. Добрите приятели ти подават ръка, когато паднеш, а ти ме буташе отново и познай - нарани ме! Неколкократно. Но все си издействаше позволение да дойдеш пак в деня ми и да ми напомниш за нашите пътища.
 Остави ме да ги вървя сама накрая. Не ми каза кой излезе победител. Дори не ми даваш да вярвам, че битката е приключила. Какъв избор ми оставяш въобще? И как последно да те наричам ...?

Натежали

Позволи ми да бъда прекрасната,

онази, която играе със вятъра,

светлината над сивите хребети,

непознатата скитница в театъра.

Позволи ми със дъх да докосвам

натежалите погледи в сумрака,

и спънати в ритъма думите,

позволи ми да ги прекъсвам.

Позволи ми да свалям завесите,

зад които мечтите неволно изгарят,

позволи ми – нека счупя оковите

на безцветните роли на словото.

Позволи ми аз да ти нося жаравата,

да ти напомням за стихове дадени,

позволи ми, аз вече съм цялата в листове,

които чакат да бъдат запалени.

                                                  ~ 12.01.2011

Мъгли и приказки

 С разбъркани коси и чувства, с недостатъчни секунди, с думи, запетайки и многоточия навсякъде ... Един цял свят е в тях, но и всичко друго е там. Някакви усмивки между тях - по-скоро навик и нужда, отколкото желание, защото да се смееш е просто начин да си припомниш колко е глупав животът и после да продължи да ти пука. Омръзнаха ми бързите сутрини и тъжните вечери, с мъглата отвън пред прозореца, която ме скрива от и без това невнимателните шофьори. А преди я обичах. Но вече няма какво да потъва в нея ... аз в по-големи океани се изгубих, та тя и нейната красота ли ще ме спрат?!
 Мирише ми на ноември. Макар че и след него съм оцелявала. Вече е друго обаче, напоследък думите станаха повече. И не болят, а аз ги прекъсвам и сякаш ги чувам за пръв път. Защо не?
 Нищо не би струвало да ми се живее точно сега, но би означавало друго. Защото това е различна приказка, за която просто не ми стигат измеренията на нашето време. И нещо в мен не ми дава да я развалям. Не, че няма да победя. Ще я преобърна, надраскам и сглобя и ако след всичките "може би" е останало нещо от нея ... тогава може и да я преживея.

... is not enough

 Мога да ти дам реки от думи, ако това ще те накара да спреш. Мога да изпиша всичко, макар нищичко да не разбирам от любов и да не знам защо продължаваш. Мога да бъда срещу теб, можем заедно да не спим всичките януарски нощи и да дълбаем върху старите думи, мога да съм ти опора или проклятие, мога ... само кажи какво.
 И няма да те питам защо се връщаш, въпреки че след нас ще остане тишината с хилядите изречени "моля те". Но и тя е временна, ти не си създадена за това ... И няма да спирам, нищо няма да спре, защото утре е просто следващата дата, но е още един шанс да бъдеш неуловимо прекрасна и луда, толкова истинска, колкото си докато плачеш.
 Кръг, казваш, е да преследваш невъзможното и да го губиш получавайки го, да го носиш в себе си и да се бориш да не излезе и накрая то винаги да бъде победител. Казваш, че началото и краят съвпадат, че човек се върти по собствената си ос и че това са коловози ...
 Но ще излезем. Ще спрем света, ако трябва. Ще поръчваме, докато този свят не се обърне наопаки, а даже и след това. Ще го нарисуваме наново - гумичките са за това, ще го оцветим и той пак ще си бъде наш. Защото е възможно. Да започнеш отначало. Ще го направим ... ако ми позволиш.

~ на П., която знае защо

Dead Poets Society

  Толкова неразбиране съм срещала в очите, толкова скрит присмех, толкова пренебрежение и почуда. Някак хората ... те никога не са достатъчно самотни, за да прибягват до откровения. Те някак обичат и живеят иначе, с глупави възклицания и усмивки, с мечти и заблуди, особено заблуди, с желание, със страст и с безразличие. Освен всичко останало, те не изпитват нужда да търсят, защото се притежават безрезервно и напълно и следващият, посегнал на тялото им, е просто следващ и отминава.
  И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
  И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.

Run

 Не искаш да ме използваш. Не искаш да ме караш да плача. Не искаш да преставам да се усмихвам, защото ... не, това няма да означава, че съм престанала да си мисля за теб, но ти го знаеш. Знаеш, че съм толкова малка и лека, че мога да се скрия сред листата или да се удавя в чуждите океани и че големият свят ужасно много ме уморява и ме кара да забравям какво съм. Хората ме въртят и ти сигурно си представяш колко ми пука, защото съм в обратната посока.
 Знаеш, че ще поискам да избягам, знаеш, защото съм ти казвала какво е ... и знам, че не искаш, но ще продължа да бъда такава.
 Аз не заслужавам и ти не заслужаваш да бъда онази, другата, която ме побеждава във всяка битка и ме кара да наранявам. Но аз съм и нея и ти още не си срещал бурята в мен. Стихията, която може би няма да забележиш в очите ми, тя ще ме накара да спра, тя ще бъде лошата, тихата истина, че аз съм изгубена някъде в себе си и няма да победя. Моята битка няма да е и твоята - ти имаш другото бъдеще. На теб не ти предстои да откриеш пътя обратно, ти си по-истински, по-не толкова временен.
 Не искаш да бъда тъжна. Знам, но и тогава, трябва да знаеш, ще имам нуждата ти да си този, който ще продължава. Ти няма да ме спасяваш, няма .... макар че тогава сигурно ще ти кажа обратното. Но недей да ми вярваш. Аз съм една скитница и сама ще оцелея някак си.
 Само че първо трябва да останеш. Остани и не преставай да ме усмихваш, дори когато съм друга, защото е много трудно да няма при кого да се върнеш.