There is a crack in everything. That’s how the light gets in.

 Да. Защото е декември, а аз все още съм тук. Защото дойде чак декември, когато ми се струваше, че май никога няма да свърши, а от октомври аз никога няма да си тръгна. Защото си донесох светлината през всичките тези безсловесни, безсмислени месеци на неудържим бяг към нещо още недоизмислено. Защото пиша това, а не съм имала друга година толкова тиха, толкова малко изписана. Защото е почти Коледа и времето е почти преместено и хората в мен почти отново обичани. И аз съм почти същата.
 Да. There is a crack in everything. Дори в София. Защото останах, въпреки че не обичам това тук, това време и тези хора. Не ги обичам и няма да си тръгна.
 Донесох любовта със себе си. That is how the light gets in.

the day always lasts too long

Не искам да спирам, не мога да тръгна,

не мога на гръб да те нося, боли,

и не мога от никъде цвят да откъсна,

листата постилат земята, нали?

 *   *   *

Не искам да спирам – така го живея,

така мимоходом преглъщам деня,

не искам да спирам, но мога да пея

и вървешком да преписвам света.

Не мога да тръгна – остават очите,

остават и смисъл, и думи зад мен,

не мога да тръгна, защото един е

и повече няма да имаме ден ..

И как да те нося – не стигат ръцете,

малко събирам аз в себе си цвят,

а на тебе ти трябват и други планети,

за песен, за пролет, за някакъв свят ..

И няма цветя по дърветата вече,

няма какво да ти дам за финал,

откомври шуми и мирише на есен,

а вятърът сякаш въобще не е спрял ..

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.

"искат и не могат"

Разпилява ни дъждовната ни участ
на уморени капчици тъга,
носи ни съдбата към по-пусти,
по-стари и изсъхнали места;
времето пред нас се преобръща,
простират се морета и сега,
хората по есенно се мръщят
на остарелите, пропуснати лета;
разделят ни - студените сезони
и как да се намерим по света,
когато вместо в кладенци от обич,
сме се превърнали в облаци с вода.

september's

Някои казват "нощем се умира,
нощем се смаляваме в съня",
но моите нощи са толкова сиви,
че умирам безследно в деня.

the screams all sound the same

 Защо часовниците отмерват еднакви часове, когато за всеки времето тече различно?

others

 Рядко изписвам себе си. Рядко с думите, от които се нуждае животът ми, рядко с думите, които биха ме обяснили на света, на човечеството и хората. Рядко, защото липсват не само слушатели, ужасно много (ми) липсват читатели. И защото човек се научава да влага себе си в нещата, на които хората отдават значение. Затова съм разпръсната в цветове, жестове, изражения, затова не оставям случайности, затова си търся възможно най-много убежища, та някой ден, може би, някой от преминаващите да усети присъствието ми и да ме вземе. Защото не съм голяма, една ръка стига да ми протегнат и аз отивам където кажат, вървя с тях по тесните пътища и се опитвам да ги направя смислени.
 Опити. Да спася другите от самите тях. Всеки се нуждае от спасяване. Понякога.
 Аз? Аз се нуждая от това някъде да събера цялата себе си. Макар че не знам дали има толкова големи сърца ...

Of Minutes and Man

Безразборно отстъпват секундите
пред всеобщия похот на времето,
което отнема от себе си
всички молитви и храмове,
и така по неволя разголено,
то стои и рушат се основите
на това горчиво човечество,
където времето всъщност са хората.

Безсветлинно

Блясък на звезди и пеперуди,
размахали във тъмното крила,
безсветлинни изумруди,
скрити в прашните стъкла
на една любов по старите балади,
разлети в сънна тишина,
на една любов из глухите площади,
родена от безкрайната тъма
в думите и дланите на тази,
която само в любовта
намери лек за всички рани,
оставени от безразличната земя.

Chasing the sunlight

А вятърът разпиля косата ми и неразбиращо ме влечеше към себе си. Лятото се возеше с мен по релсите на цялата тъга и обикновеност и между пръстите ми реши да остане, сякаш с едно вкопчване можех да го събера в себе си и да предпазя от уморените погледи и шишетата с бира.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.

Някой трябва да разпръсне морето по хората.

Clichès

Истината е, че колкото и силно да включваш музиката, няма да изключиш света.


Нито той теб.

The Riddle

От страх да не живея с миналото се отучих как се живее с което и да е време.

Само на сушата моретата не са безкрайни.

 Много морета са нужни, за да удавят чувството за непълноценност. Много морета и много копнежи, може би дори една вечна зима, може би някакъв път, по който най-накрая да тръгнат желанията, може би нещо повече от недостижимост, звезди сякаш, към които да се протягаш, много време би трябвало, за да бъде тук и сега истинско. И не само това, а и очилата трябва да са различни, с тези само аз изглеждам различна, а на мен не ми трябва различност, трябва ми светът да прилича на инакъв, очите от вътре да бъдат другите, онези от старото време, онези с усмивките, с пясъка, с дюните, онези детски искрящи очи, през които изглеждаше, че има спасение.

i've been everywhere

 Наистина ли животът ми тук е толкова кален и буреносен, толкова пропиващо тъжен и сив и дъждовен или това е само градът, в който съм складирала спомените и възхищенията си? Това, което остави капки по мен беше времето, но кое време - изтичащото през капчуците на самотните къщи или онова, което диктува сега буквите?
 Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
 От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..

nothing's real

 Безсъние, безвремие, безсмислие ... без. 

акордьори

Петолиния рисувам по живота ти
без знаци за начало и финал,
рисувам и преливам от мечтите си,
за малко сякаш въздухът е спрял ...


И после само ноти под ръцете ти
излизат сякаш в карнавал,
а ти вървиш по петолинията
художникът им в мене си познал.

една минута си ти ..

За да ме хванеш, когато летя надолу, трябва вече да си паднал.

I'm the one who can walk the mile

Той: .. и да ме сънуваш в цветните си сънища.
Тя: аз и в черно-белите си те сънувам. Ти си бялото ..

some nights are really dark

 Ако владеех себе си така, както владея думите - нямаше да съм писател, а актриса.
 Ако познавах другите така, както познавам себе си - нямаше да ги обичам, но поне бих обичала себе си.

a thousand years

 Не е трудно да създадеш нов свят. Малко е.

'... they live inside us and sometimes they win'

Тъмнината е отсъствие на вярата, че сме победители.

never true

 Истината е, че ако ме оставите сама, ще мога най-после да потъжа. За неосъществената любов, за горчивото разочарование, за себе си, когато съм наистина аз, за моите милион и две пукнатини, за бодливата ми същност, за това, че светът ми се струва изгубен, за това, че и аз съм изгубена в него, за празното пространство в душата ми на дъното на всичките възхищения. 
  Ако ме оставите сама, ще мога да се разплача от съжаление, а аз имам за какво да съжалявам. За това, че забравям собствения си свят, за многото изневери на самата себе си в опит да бъда вярна на другите. 
  Ако ме оставите сама, ще бъда наистина само това - много, тъжно и всеобхватно сама, толкова повече, колкото гледам белия лист и преливам на него собственото си отчаяние. Отчаяние от това, че раздавам думи, които не притежавам на хора, които не притежават мен. Отчаяние, че притежаването на мен не е постижимо за никого, защото то предполага цялост, която да бъде нечия. 
 А аз съм парченца, залепени от нечие чуждо присъствие, което не се променя, не ме напуска, не ме оставя да плача, не ми дава да се разпадам. Залепена съм, но ако ме оставите сама - ще се разлепя, защото аз се изчерпах. А това все пак е тъжно, нали?
 Другата истина е, че ако ме оставите сама, това няма да види бял свят. 
 Засега обаче вие сте тук и не, че това ме възражда, но поне ми придава едно пълно с кух възторг съществуване. Всъщност ... то друго не остана. Единствено думите. 

Napkin

 Не вярвам на щастието. Не вярвам на "и заживели щастливо до края на дните си". Не вярвах дори когато бях малка, защото тогава не четях приказки. Нямам нужда животът ми да бъде нарисуван от умел художник на думите, защото ще бъде като произведение на изкуството върху обикновена салфетка. Няма да бъде траен, няма да бъде наред.
 Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.

too real to be written

 Обещах си да не пиша нищо, обещах си, защото е неизразимо, защото е обида да се опитвам да го нарисувам с думи след като дори сълзите не успяват. Не исках да говоря за това, такива душевни стихии не се споделят с безмълвен екран, те не се споделят изобщо. Отказвам се от опитите това да излезе истинско, не умея да говоря за почувстваното, за чудовищното преобръщане на крайностите, не умея дори за мисля за него, то е толкова страшно и отвратително, че не искам да губя вярата за другата страна на нещата.

 Празни, измислени думи. Думи, изписали страници, но заемащи само пространство. И чувства. Дребнави, полуистински. Такъв е светът ни - хартиен. Препълнен с детайли, изпразнен от цялост и същност. Гледаме днешния ден или мечтаното бъдеще, а смисълът преминава незабелязано. Докато не реши да се върне и да ни удари шамар, задето сме толкова заслепени, че и доброто, и злото в света са обречени ...

taste the rainbow

 Март съм необичайно мълчалива с разпокъсаните облаци в душата си. Изкусно съм си свила гнездо в една обичана бодрост. Непрекъснато съм в полет между различните оттенъци на синьото, а в мен е тихото бяло, снегът на една нестоплена зима.
 Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
 Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.

February Morning

Пуши душата ми перлени облаци,
кълба от несбъднат копнеж,
прелитам със тях страховете си
и в покоя намирам летеж. 

nineteen [ninety three]

  нищо не можете да ми подарите повече от думи.
  и нищо друго не бих искала.

Aspiration

 Има неща, които никога няма да завърша. Онова, което е трябвало да бъде на празното място, се е превърнало в празно място в живота ми. Имам толкова дупки по себе си, че не искам да нося никакви обици .. За да не добавям още тежест по себе си. Разстоянията са товар, дори когато са само помежду думите. Използвам многоточията, защото точките са мълчанието, написано и преразказано от будните ми сетива и защото понякога в няколко капки мастило съм способна да събера всичкото. И само понякога това "всичко" са просто въздишките по белезите и по отминалото.
 Мен ме накараха да говоря събитията. Мисля за разстоянието между думите повече, отколкото за самите думи, защото всяко от тези разстояния е пространството, което някога едни хора оставиха по същността ми. По моята продупчена същност.
 Вече не се опитвам да им измислям някакво съдържание. На дупките. Научих се, че през тях се диша.

don't dream it's over

 Единствено аз ли не се плаша от несбъднатите желания? Единствено мен ли подминава в пробождането си думата "никога", защото не намира в мен почва за доизрастване? Колко по-дълго от "никога"?
 Има по-страшни неща от това да не получиш каквото си искал. Като например да не искаш нищо изобщо.
 Моите мечти умират още преди да са се родили. Трябват ми несънища, а ме заливат безсъници. Студът вече ми е враждебен, защото ме кара да мисля за себе си. Не мога да губя, но няма да кажа "повече", защото и на дъното да си, пак има къде да паднеш.

 Има ли начин да се събудим, когато не спим?

tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.

by Дамян Дамянов

"и който първи проговори

 той първи не обича вече."

                                 

just as long as I stay

 Създавам успешни илюзии, започващи с думичката "добре". Една бонбона с надпис "любов" ме очаква на масата. Снегът не може ли ме затрупа и вътре? Днешният тон е на тишината. Дървото приличаше на дантела върху мастилено-любимото ми небе.
 Помниш ли, когато гледах снежинките? Имам снимка из папките. И много хартиени обещания някъде.
 Трябва ли да те срещна на улицата, за да те преглътна завинаги? Или тези неща просто нямат преглъщане?

 Вече няма значение как звучат думите.

i found you as a timeless surrounding ..

 Все не ми стигат силите за онова глупаво последно писмо, което дължа на себе си. Всичко е размазано и бавно търкалящо се по улиците, които вече са повече пътища. Миналата година беше само един. Светът продължава по непрекъснатата си треактория и макар че не ме бива във физиката, аз също по нея вървя на някъде.
  Секундите ми мълчание са обречени на провал, но когато затворя очи се разтварям. И между безкрайното изброяване на неща, които все още имат значение, се врязва понякога онова "липсваш ми" и аз просто спирам. То ме пресреща в сънищата, не си тръгва с едно просто събуждане, защото малко от случилото се е наистина временно и аз все повече се превръщам в човек, който си е наложил самолечение.
  Затова са всичките тези думи, но има още толкова друго останало, че ми се струва непълно всяко неумело описване.

  Не зная дали (ме) четеш все още. Не зная дори дали искам да е така. 
  И все пак аз все още те намирам понякога. 
  Понякога там, където ти изобщо не си съществувал (когато трябваше).

pause

 Понякога ми се иска да се събудя от този кошмар. Но вече не зная ... да се събудя преди всичко да беше започнало или тогава, когато все още не вярвахме в края?

Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

1... 2... 3...

 Новата година няма нищо общо с новото начало. Нито с новите обещания. Новата година е всъщност старата, на която са й се изчерпали въздишките и на която й е омръзнало да се върти в кръг. То и на мен ми омръзна, но не мога просто да се сменя. А тя се премята, трупа числата след нулата, докато аз броя наобратно. Всяка година са по-малко надеждите, по-нестабилна вярата, по-изчерпана любовта и по-слаби думите. Първо капитулира желанието. И някога ще стигна до нулата, за да видя, че и да нямаш нищо останало в себе си, пак ще вървиш на някъде, пак ще чакаш нещо и някого, пак ще се обргъщаш с недостатъчност и пак самотата ще те притиска отвсякъде ... Дори и да си се опитал да я изтриеш.
 Това ми изглежда познато. Да не би да съм сбъркала календара?

If anywhere to be found.

 Събуждам се с коса, разпръсната по възглавницата. Разбирам, че снощи отново съм прегръщала себе си по завивката омотана около тялото. Сутрините ме приканват да снимам живота им, но от леглото до чашата с кафе денят ми вече е уморителен. Единственото, което ме интересува, са вещите. Между тях понякога драскам по себе си изреченията, които не мога никъде да напиша, защото са само въздишки и обвинения. Ще се изтрият впоследствие. А аз до тогава ще съм се събрала отново. Когато бях океан и се събрах само в една шепа, останалото се разплиска наоколо. Сега се откривам по следите, които оставих след себе си в отговор на онова, което някой остави у мен.
 Стана много лесно да сглобявам изреченията. Толкова по-лесно, колкото никой не им обръща внимание. И ми е удобно така. Да съм помеждудругото. И да съм незначителна.
 А очите ми са зелени винаги, когато няма кой да ги види.
 Какво, че съм слаба само когато никой не гледа?
 Ако знаете колко "никой" имам около себе си ...