never true

 Истината е, че ако ме оставите сама, ще мога най-после да потъжа. За неосъществената любов, за горчивото разочарование, за себе си, когато съм наистина аз, за моите милион и две пукнатини, за бодливата ми същност, за това, че светът ми се струва изгубен, за това, че и аз съм изгубена в него, за празното пространство в душата ми на дъното на всичките възхищения. 
  Ако ме оставите сама, ще мога да се разплача от съжаление, а аз имам за какво да съжалявам. За това, че забравям собствения си свят, за многото изневери на самата себе си в опит да бъда вярна на другите. 
  Ако ме оставите сама, ще бъда наистина само това - много, тъжно и всеобхватно сама, толкова повече, колкото гледам белия лист и преливам на него собственото си отчаяние. Отчаяние от това, че раздавам думи, които не притежавам на хора, които не притежават мен. Отчаяние, че притежаването на мен не е постижимо за никого, защото то предполага цялост, която да бъде нечия. 
 А аз съм парченца, залепени от нечие чуждо присъствие, което не се променя, не ме напуска, не ме оставя да плача, не ми дава да се разпадам. Залепена съм, но ако ме оставите сама - ще се разлепя, защото аз се изчерпах. А това все пак е тъжно, нали?
 Другата истина е, че ако ме оставите сама, това няма да види бял свят. 
 Засега обаче вие сте тук и не, че това ме възражда, но поне ми придава едно пълно с кух възторг съществуване. Всъщност ... то друго не остана. Единствено думите.