boulevards

не си броя
цигарите.
минутите
не искат
да текат,
когато
ми тежи
от чакане.
косата ми
ме спира
от безумия,
спира ме
да не
изпуша
цялата кутия,
защото после
ще мириша на
безумие,
защото после
ще съм с вкус на
отчаяние,
защото после
ще те няма,
ще си другаде,
ще бъдеш
с другите,
а аз
ще си остана
със цигарите
и спрелите
минути.

ако
си отрежа
косата
ще дойдеш ли
...

Show me the way to the next wiskey bar

Отгледах си мълчание в саксия
и исках да му кажа да порасне,
две чаши уиски щях да му налея
и щях да го изчакам да си паснем ..

И после щях да му измисля име
и щях да го накарам да е бясно,
след всичките човешки зими,
мит е, че мълчанието е тясно.

Отгледах си мълчание в саксия,
поливах го със сълзи и зарази,
и исках да му кажа, че аз пия,
когато редовете му са празни.

Саксията порасна, беше зима,
във мен поетите се умълчаха,
тишината се превърна в рима
и твоите очи я разпиляха ...

after

На стария диван
ме блъсна
един тир, превозващ
портокали.
Задръстването
вече четвърт час
задаваше въпросите
какво ще правим
със товарите
и
се просмукваше
през радиото и
телевизиите
и когато ме докосна
на стария диван,
понесъл повече
износване, отколкото
пренасяне,
когато ме достигна
всеобщото задръстване,
не можех да помръдна.
Далеч от телевизора,
на стария диван седях,
очаквах сблъсъка,
но ме премазваше
липсата на сблъсъци
и докато тирът
се обръщаше,
а хората дори не
смръщваха лицата си,
и аз, и старият диван
си мислехме,
че във задръстванията
не им понасяше
на портокалите.

18.08.2013
с октомврийска редакция

...

Разбираш, че времето минава тогава, когато хората, които познаваш, са по-млади от теб. Помниш ли когато беше най-малкият в компанията? Или вкъщи? Всъщност тъжно е ако и сега си най-младият там. В къщата де. Помниш ли когато пътуваше безплатно в автобуса? Когато не носеше у себе си пари?

Някъде във времето стана така, че "искам да порасна" се превърна в "нямам против да бъда голям", а от там в "де да бях малък". Едно съществено звено липсва, то си липсва винаги в момента на получаването, когато си голям. Само малките се радват на полученото. Излиза, че си остарял някъде още преди да си получил "големството". 

Не помня да съм бил млад, помня, че бях малък, а това са две различни неща. Младостта е преимущество, а детството - недостатък. А човек е едновременно и млад, и малък. 

Ако някой се беше опитал да ми обясни, че на осем години трябва да искам да си остана на осем години, защото, видиш ли, колко неща имат още да се направят и всичко е пред теб и прочие, ако се беше опитал да ми го обясни когато бях на осем, щях да му кажа, че ги искам тези неща сега, веднага. И понеже никой не ми се връзваше, когато плачех, като не получех въпросните доста абстрактни и мъгляво описани неща от бъдещето, щях пак да отида в градината да събирам червеи и щях абсолютно веднага да го забравя това неполучено бъдеще. Така се прави с несъществените неща, така правехме като деца, така правим и сега - забравяме ги, улисваме се в други грижи.

Само най-несъщественото от всички неща не можем да забравим - бъдещето. Затова и сме големи. Затова и хората около нас постепенно стават по-млади, понякога и по-малки. Като ние вече не можем, все някой трябва да ги събира тея червеи ..

people hurt the people.

Странно е без какви неща може да живее човек. Странно ли казах?
Имах предвид страшно.

embroider.

не пиша.
да пишеш значи
да шиеш.
всеки хирург ще ви каже,
че има стени и съдове,
които не могат
да бъдат
зашити.

Only happy when it rains

 Хора и дъжд. От едната страна - студени капки, от другата - студени сърца. Помежду им - реки, морета и океани. Хората са сами, защото не обичат дъжда и не обичат другите хора. Мислех си, че се мръщят на дъжда, защото им пречи да виждат, но може би просто всички сме направени от кал и се размекваме. Размиваме се в дъжда, страх ни е да не се разтворим в локвите ...
 Но нали знаете ... никой вече не се дави във вода.

На зазоряване

На зазоряване – безпътни сънища,

безсилие на прага на деня,

в началото започваме от кръгове,

привършваме на крачка от ръба.

Разнищват ни химерни хоризонти,

заклещени в капана на нощта,

не тръгваме преди да сме видели

финалите на всички божества.

Пробуждането ражда изнемоги –

бележи преживени начала,

остриетата прерязват хода ни

и след настъпване на сутринта.

Whatever

Един ден отчаянието
ще ме събори.

Грапавата проза

 Аз и моето писане не сме както трябва. Опасявам се, че съм прехвърлила върху него всичкото безразличие, което получавам от хората. Сега и то е самотно, и на него му се мълчи. Затова непубликуваната част от блога ми става все повече. Щеше ми се да има начин и аз да не се реализирам в действителност, защото е nonsense да общуваш насила, да ставаш насила от леглото, насила да пътуваш, да се смееш и да присъстваш някъде.
 Но след известно време хората просто те правят такъв.
 Аз и моето писане не вървим заедно, но това е може би просто защото не се намира кой да чете. Не знам хората кое повече не разбират - мен или това, което създавам. Непукизмът е грозен, но егоистичното съществуване още повече. Дори хора като мен се отблъскват вече от това непрекъснато "аз"-говорене и всички теории няма да могат да ме оборят.
 Човек може и да се разкрива чрез разговор, но в монолозите има само един събеседник.
 То затова и има толкова много писатели ..

Без мен пристигна пролетта ..

Родена съм на края на земята
и времето дошло е да ме вземе,
и зимата е тръшнала вратата,
готова да се върне някога за мене ..

Родена съм със обич на финала
и дърпала съм я, за да остане,
тогава още, а е твърде рано,
съм се заела с тази надпревара.

Родила съм се, може би защото,
на светът му е потрябвала арена,
място да минават през което
имат право всичките сирени.

Родила съм се, а било е зима,
и малко обич е съдържала земята,
въздъхнала е, за да ме поеме
и аз сега изплащам чудесата.

19.02.2013

Aloneliness

 Автобусите, разходките, чуждите истории, разказването, четенето, наблюдаването на щастието на останалите, есента, дъждовете, октомври, ноември и всичките други, тишината, небето, музиката, да рисуваш, нощите, миналото, поезията, поезията, поезията и всичкото друго писане .. цялото това е самота, която слиза и се настанява върху ти, настанява се удобно и сигурно, така че никога да не можеш да я оставиш ... това е самотата на неразполагането със себе си.
 А казват, че "смъртта е занимание самотно". Де да беше само тя.

Late night stories

В кръг се върти само този, който не смее да види какво има зад ъгъла.

After

 Липсата на болка не е щастие. Тя е липса на смисъл, липса на стимул, липса на преградата, която искаш да прескочиш, за да стигнеш до другия. Или до мястото, където него го няма.
 Липсата на болка е липса на думи. Липса на нуждата да изравяш от себе си думите, които те отравят. Липса на проста отрова.
 Илюзия е, че това е целта ни. Илюзия е, че преодолеем ли този или това, всичко ще бъде наред. Защото няма нищо редно в "наред".
 Започнеш ли да пишеш без да изтриваш думите, значи трябва да се научиш да пишеш отново. За това как се живее, когато мечтите ти започнат да се сбъдват ..

White Winter Hymnal

Навън е зима – приказното време,

навън в булка се превръща есента,

небето нейде се разпада да приеме

изтощената, разкаляна земя.

Наплитат облаците новата си прежда,

изпращат пелената на снега,

същински принцове със новите одежди

са старите комини без гнезда.

И покривите правят се на кули,

и стъклата се преструват на платна,

кристалите валят и в две недели

обръща се на приказка света.

И улици, и стълбове, дървета,

боклука се затрива под снега,

но зимата не знае, че най-вече

във хората натрупва се калта. 

g [old] en

  Скоро ще си тръгна от тук със старите обувки, старата шапка и старите спомени. Отивам там, където още нищо не е остаряло и затова още нищо няма смисъл. Новите години не означават ново начало. Обичам старите неща. Обичам миналогодишната любов, приятелите ми от юни, книгите на рафта, оръфаният дневник ... Обичам да се връщам и всичко да е познато, и всичко да е мое. Обичам миналите разговори, защото те крепят настоящето. Нищо не идва тогава, когато се нуждаеш от него. И човек трябва да умее да пази.
 2013 не е нова, тя е същото това време, когато ще се опитвам да си върна думите и да спечеля хората, същото това непрекъснато търсене на красота, на смисъл, на вдъхновения. И е същата обич, старата вяра, калена в битки, прашните откровения в безсънните нощи и античната лудост на другите хора.
 Няма нищо ново, но какво от това?
 Старостта поне носи сигурност .. за оставане.