Just the way it is - endless.

 Не знам дали ми останаха думи за писане. Не мога да събера в шепи всичките споделени мигове. Не се събират. Трябва да им намеря друго място, защото от листовете боли, а кашоните май се нуждаят от пренареждане. Но ще трябва да се заровя пак там, защото в цялата лудница ще се срещнем отново и тогава моят прогрес, моите усмивки и новата Коледа ще отидат на вятъра. А той никога не ми ги връща.
 Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
 Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
 Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
 И евентуално няма да понеса загубата.

Пречупена

Пречупена на две съм от усмивки,

раздадени в случайното сърца,

пречупена и още набраздена

от тяхното спасение и тъга.

Неизплакани сълзите ми преляха,

не ми дадоха напред да продължа,

превърнаха ме в чуждата слугиня,

във влюбена в робството душа.

И обичаща ще скитам по затвори,

навярно някъде щастлива ще умра,

пречупена от същите окови,

които някога ми подариха свобода.

                                               25.ХІІ.'10

~~*~~

 Мили Дядо Коледа,

 Благодаря ти, че стопи леда и ме засипа със снежинки.

 Благодаря за чашите, с които ме спасяваше, за несъществуващите прегради, за тяхното доверие, за моята лудост. Благодаря за красотата на лятото, дори за силната светлина, която ми пречеше да гледам към слънцето, за мириса на кафе рано сутрин и за скъсаните по земята листове. За чаршафите и нашите импровизирани палатки, които изсмукваха от мен съня. Благодаря за вдъхновенията, защото, мили дядо, аз без тях съм нищо. За мен, за тях и за него ... благодаря.

Тази година играех себе си и сега си искам наградата.

 Моля те, Дядо Коледа, остави всичко така.
 Искам същата година, дори да се губя понякога в часовете й. Ще е лудост да поискам повече ... но недей да ме спираш. Искам да вървя по този път [със завоите и усмивките] и моля те, нека видим до къде ще стигна.
 И ако все пак искаш да ми донесеш подарък - донеси го, знаеш какво е, просто не ми го отнемай ...

Благодаря ти, Дядо Коледа, за сбъднатите желания и моля те, не позволявай това да е краят.

Искрено твоя, S.C.

Whispers

  Нямам сила да бъда тъжната отново. Свършиха листата в тетрадките, на които преливах по малко от собственото си отчаяние. Запълних всичко с моите въздишки и реализъм. Време е да се науча да плача и да се смея, да изригвам и да притихвам впоследствие, макар второто да го умея до съвършенство. Вече "да" ще бъде първата ми дума, пък после нека се разбиват където искат надеждите. Мога и без тях, аз си имам разочарованието и усмивките. Сърцето ми е цяло. Опазих го с цената на безсънните нощи, но това е малка цена, когато не разполагаш с лепило.
  За мен има само един край и няма винаги да живея заради него. За свобода не ми остана време от всичките "трябва". Вече не мога да искам - така не се постига щастие, а друго не може да ме спаси от самата мен. Стоях на ръба толкова месеци и трябваше веществата да ме изваждат на тласъци, понеже наведнъж не можеха да го понесат сетивата.
 Но няма вече така. Малко остана, преди да убия и Коледа. Този път ще се взирам през прозореца и ще броя несъществуващите снежинки, защото това са моите минути щастие и ще ги открадна от времето. Може да не умея да слушам сърцето си, но то умее да ме подчинява безсловестно ...

♥

Thinkin' about us

 Някои неща никога не се променят. Като начинът, по който хората ме карат да повярвам в тях дори когато очевидно не го заслужават. Като желанието, което цялото разочарование и еднообразие не могат да заглушат - желанието да започвам отначало със същия ентусиазъм, с който тръгнах и тогава. Аз не се променям.
 Може би ще остарея някой ден. Ще престана да преследвам себе си и играта с картите ще ми омръзне. Ще мога да заявя със сигурност, че няма да се върна, защото съм запомнила как приключва всичко. Може би някой ден няма вече да вярвам в нищо освен в едната реалност, за която вярата ми не е необходима.
 Но до тогава ще горя. Дори и тогава сигурно. Времето ще ме гаси до следващия път и после нечия усмивка ще ме пали отново. Или някоя страница. Или нещо незначително, което открия в тревата, ще ме накара да се впусна в търсене на детелините, защото повече от всичко търся щастие ...
 Не знам дали ти ще се промениш, но аз винаги ще те обичам по този начин - с различна сила, но винаги така, сякаш никога преди това не съм обичала.

Precious

 Животът ми е целият театър. Със сцените, с ролите, с режисьора ако щете, с грешките в сценария и с добрите и лошите герои ... Животът ми не спираше дъха в залата, нито очите върху рекламите, за да ги пълни с възхищение. Завесата падаше в тишина и в тишина се покланяха хилядите статисти в постановката, която оставяше следи от разочарование и горчеше в гърлата на безмълвните зрители.
 Историята изглеждаше нарочно написана с грешките. Декорите бяха издраскани от неумелите детски ръце и не приличаха на сцената от другите филми. Тя крещеше със своята непохватност, защото всички съдби са такива и започват от нищото.
 Една героиня - едно минало аз - беше обърнала гръб на публиката и трескаво препрочиташе репликите, несигурна до последно къде беше грешката. Онази грешка, която толкова безсърдечно й беше отнела топлината на всеобщото одобрение. Заради някаква точка историята й трябваше да е от онези, които се преглъщат трудно и се преживяват до края. И тя я живееше. На части. И свикваше с антрактите, сякаш те не бяха живот.
 Беше отворена сцена. А да протегнеш ръка струваше колкото всичките думи ...

Dead to the world

 Ще ми се да кажа, че се ядосах и ги пратих по дяволите. Да се похваля, че им се развиках и ги накарах да почувстват моето разочарование. Ще ми се да кажа, че от това излезе хубав стих или някое така необходимо прозрение или че поне си смених настроението в скайп. Но не.
 Всъщност си замълчах и някак въобще не разбрах как изгубих контрол. И сега ме боли глава от опитите да отстоявам себе си, защото трябваше да бъда там, но не съм. Интересува ме колко я вбесих и колко точно лоша ще изляза накрая. Не ми беше по-лесно да остана. Битката е все една и съща.
 Аз обикновено не правя така.
 Но надали сега имам силата да се смея с тях. Та аз не мога дори да потърся някого ... А така имам нужда да доразлея каквото е останало от чашата с преглъщаното и от утре да започна да я пълня отново.
 Не трябва да ми позволяват да вярвам в хората. Не трябва да ми дават дори да общувам с тях, защото после се боря със себе си, за да не ги нараня и да не им кажа колко те са ме наранили. Някой трябва да ме спре следващия път, когато започна да се надявам и да ми напомни колко горчи онова разочарование, дето уж го познавам. Трябва да ме разделят от тях, защото аз явно не се отделям достатъчно. И да не ме пускат, защото скоро ще ми свършат мастилото и думите да драскам по тея страници ...
 Щеше ми се да мога да кажа, че ги допуснах до себе си и разбраха защо постъпих така. Но не го направих. Те виждат инат в моето отчаяние.

Корени

И преливат от чуждите истини

познатите рими в изстрадан куплет,

целувки във тъмното, искренни,

театър без думи, игра без сюжет.

Непреминати улици носят докосване

и твоите струни отекват без ред,

в мен начертани са старите корени,

а техните извори пият от теб.

И боса вървя аз по тях и те чакам,

с изсъхнали спомени скитам навред,

нощна мъгла е и моята скитница,

която предрича пресечки без чет.