Don't try

 Не зная защо трябва да ми става тъжно, когато вали. Не зная как капките успяват да се впият в душата ми, как точно тогава виждам тъжното лице на иначе еднаквата ни действителност, как независимо от годината, от възрастта ми и от другите при всеки дъжд аз се превръщам в попивателна. И защо оцелявам, когато останалите се отказват от всичко.
 Тогава усещам наистина чуждата болка и вниквам в признанията, които драскат отвътре и искат да бъдат освобождавани. И ги оставям да върлуват в ръцете ми, изписвайки недосегаеми стихове, и ги пускам в очите си, отново гримирани и отново в дъжда, за да разлеят мъка, която не е моята собствена и не може да бъде избърсана, и някак искам да достигнат и другите.
 Моите бушуващи ветрове са винаги същите. Събуждам се от нещастието. Пия от тъгата и тя се влива във вените, сливайки се със собственото ми отчаяние, с неизказаната самота и отлетялото вдъхновение и после ... безкрайност. После музика, листове, сънища, после множество чаши и фасове, после всичките недоизмислени опити да изсъхне сърцето ми, сякаш тъгата ще вземе нечия попивателна и няма да ми я върне през лятото.
 Но вали. Дори в най-прекрасните мигове. И все не успява да скрие очите ми преди да съм погледнала в локвите ...

Дюшеци

 Когато някой ме е създавал с цел да осъществя мечтите и да запълня дупката в душите им, някак е забравил да сложи в съставките и мъничко смелост, за да прескачам собствената си зееща празнина. В моето преобърнато съществуване, в безлюдните лабиринти на няколко вселени едновременно, в дълбочината на чувствата, които сякаш са тръгнали заедно с мен по пътя на вечното търсене, в очите ми, толкова често затворени, винаги е липсвало това. И ако само за миг притежавах достатъчно сила, за да призная грозните истини, които върлуват в съзнанието и душата ми, щях да мога да захврълям прахта по всички онези и тяхното нескончаемо негодуване.
 Превъплащавала съм се в ролята на всевъзможните феи и принцове, този живот го живея повторно от името на тази ми същност, но след превъртанията на часовника никога не съм в състояние да загърбя пак чуждото. Правила съм го в сънищата, в прекрасните сънища, когато е блян да бъда груба и безсърдечна, притежавайки единствено спасяващото безразличие към всичките. Облечена съм в добродетели и съм се колебаела до затъване дали техните идеали са правилни, дали крилата са действащи и дали събуждането няма да ги убие. Покълналото съмнение, тези болящи грахови зърна, които нуждата да прехвърля пропастта в себе си е накарало да порастнат, точно те ме връщат толкова пъти в началото.
 Моето наказание е празнотата, която ме привлича, прегръща, пречупва и поглъща на капчици, които дълбаят нови и нови дупки в отредената да бъде скала кухина. Едни пориви на желанието, едни безнадеждни осъществяеми мигове, които убиват и раждат страха, те не знам как се прескачат, когато нямаш криле.

Voyage, voyage

 Гледам тълпата. Не търся никого, просто я гледам, защото искам да видя другите. Гледам и хората в автобуса. Втренчено. Защото трябва да мисля за нещо, което не съм аз, моите срещи, моите трябва, искам и щеше. Гледам в същото време и през прозореца. Защото понякога имам нуждата да наблюдавам движението и промените, които не мога сама да доведа в живота си. Гледам буквите след като съм ги прочела. Странно е, че някой ги подрежда заради теб и ти ги наблъсква в съзнанието, а за чуждите очи изглеждат еднакво. Гледам часовника. Знам колко точно трае една минута. В нея имаш шейсет възможности да спреш времето и дъха си незабелязано. Защото, направиш ли го в иначе, хората задават въпроси.
 Вече не гледам телевизия. Достатъчно човешки съдби срещам по пътя си, за да имам необходимост да се потапям в нарочно създадените.
 Има нещо повече от това да впериш поглед в нещо друго пулсиращо. Има чувства, които стоят зад този поглед, има настроение, има съпричастност и понякога боли. Аз правя най-голямата жертва - интересувам се от останалите в свят, в който непознатите си остават непознати. В своето наблюдение понякога търся очи, които да ми отвърнат. Кръстосани погледи ... за да не бъда сама.

Save tonight

 Ще ми разкажеш ли ... приказка? Нищо, че съм вече голяма и не вярвам във вещици. Обещавам да се крия под завивката и да те оставя да ме погалиш, ако така са правили с теб някога. Ще си легна на време и няма да заспя преди края.
 Но не ми я чети. Буквите и сама ги намирам някак си. Разкажи ми. За принцове и принцеси, които се влюбват и си остават такива до края. За синове, които се завръщат у дома и корабокрушенци, които оцеляват след бурята. Нарисувай ми замъци, че съм от недобрите художници и ме бива единствено в запълването на дупките.
 Изчакай ме да заспя, все още се страхувам от тъмното. Махни светлината и ми изпей приспивната песничка, защото аз ще те чакам да си отидеш, преди да затворя очи. Боя се да заспивам с илюзии, но ти остани и ме накарай да се предам. Виж ме, когато съм слабата, беззащитната, когато ще дойда в леглото ти, за да избягам от другото, когато ще ти повярвам на думите, че си истински и ще се разплача в прегръдките. Разбери, никога не съм слушала приказки.

 Целуни ме за лека нощ. Моите никога не са леки.

Минута мълчание

 Понякога не ми се говори. Нямам нужда от книги. Искам да затворя телефона, да изключа компютъра и да се заровя във възглавници, защото шумът и неговата липса ме влудяват, макар толкова често да не ги забелязвам.
 И да, понякога хората са виновни. Понякога се чувствам толкова мъничка, безсилна и необичаща, че единственото ми спасение е заключването зад десет врати. Понякога ме боли заради чуждите думи. Понякога се стоварват върху ми и аз се превъръщам в бодливо мълчание и ги съзерцавам невиждащо. Понякога нямам сили за отговор. Понякога имам твърде много. От себе си и не мога да събирам и другиго в сърцето си. И все пак го правя въпреки всичкото, дето напира да се пръсне отвътре, защото мълчанието на другия тежи в пъти повече.
 Но понякога съм само със себе си. Понякога тишината ми крещи, че се превръщам в чудовище, което не обича желанията. Понякога ме наказва, защото тежа повече. Заради думите, оставете другото. За мен целият свят е изписан. Само че понякога имам усещането, че не е предназначен за очите ми ...

Ще.

 Един ден ще съжалявам, че изписах толкова много от себе си.


                                                                                           ...

Not to Be

 Аз съм горчива, бода и в разговори оставам недоизказана. Аз пиша много, обичам хартията и кафето, и макар че не съм добра в откровенията, продължавам да нося тетрадки със себе си. Аз съм банална, влюбвам се в приказки, изпращам усмивки, но само по скайп и съм повтаряща се до втръсване. Аз вървя срещу вятъра, защото не бих могла иначе и карам останалите да ме следват по стъпките. Аз съм такава и инаква, но много обичам въпросите, които остават без отговор, не защото ме правят неистинска, а защото ме връщат в началото, когато имах неизчерпаеми извори и дишах по пистите.
 Аз съм, но бях искаща. Бях художничка, която издигаше от картите замъци и сама си предвиждаше времето. Бях мъничка, страдаща, неразбираща, бях наранена и това не се виждаше, затова вечно се криех от хората. Бях тиха, вероятно потъваща, но се мразех и това ме спасяваше. Притежавах себе си непокътната, заключена дълбоко в нищото, от което черпех и силата.
 Тогава никой не ме искаше. А сега не знам дали съм спечелила.