Съкровища

Аз съм много скрита. Намирам се на дъното и то за мен е начало. Започвам от нулата, без да имам какво да губя и без някога да съм печелила. Живея във вода и аз самата съм такава. Съществувам успоредно с вятъра, но той ме превръща в буря, а после ме оставя да се уча да плувам. Не губя брега от погледа си. Изменям се в зависимост от времето. Приливам и отливам по часовник, но не спирам.
В мен човек трябва да е добър плувец, защото за да ме види, трябва да премине през толкова много вода. Изглеждам опасна, но всъщност хората ме обичат, защото не отнемам животи лесно. Не съм убиец. Всичко е по-силно от мен.
Обвързана съм с другите елементи, затова не мога да живея без тях. Всъщност не ги харесвам, те рядко ме достигат.
Аз съм огромна. Толкова огромна, че не се знам какво още може да изплува от мен. Способна съм да побера всичко в себе си без да издам стон. И да те удавя точно когато се отпуснеш.
Водата не може да бъде наранена. Тя приема първоначалния си вид след всяко разплискване. Тя никога не е сама. Всичко се събира след време.
Не съм случайно на този свят. В кого иначе ще се оглеждат хората? При кого ще се завръщат всяко лято, за да ме забравят след това? Кой ще им носи красота, без да иска нещо в замяна?

Само водата крие съкровища.

Простичко

Иска ми се да излея целия ентусиазъм, цялото удоволствие, че съм тук и че бях там, цялото съжаление, че свърши и облекчението, че все пак оцелях и не съм била толкова далеч. Иска ми се, но думите само ще убият това простичко щастие.
За мен това е най-добрата част. Преди и след, никога по време. Избягах, за да намеря нещо друго, от което да бягам. Една чаша не ме прави друг човек, един човек също. Тези две седмици тепърва ще ми служат за двигател, защото ... все пак беше хубаво, дори тогава да не твърдях това. Лошото си го нося с мен, затова ще запомня само доброто.
Трябваше да опитам. Да започна отначало. Това помага, доколкото друг може да ми помогне.
Видях се. И няма да се науча да се гледам. Момиче съм.

Животът е хубав. Понякога трябва да захвърлиш всичко останало и да живееш само заради това - заради мимолетното усещане за свобода и неизчерпаеми възможности, което те кара да искаш да полетиш. То си заслужава. Заслужава си и да го запомниш, за да не си напълно сам в онези други мигове, когато лежиш на пода и незапомнено гледаш на някъде.
Аз нямам слънце, а и самата не съм такова, но понякога гледам напред. И се старая да живея, дори когато се предполага да съществувам. Това е единственият начин да оценяваш това, което ти се случва ... и колкото и песимистично да прозвучи, не се знае до кога ще имаш тази възможност.
Всичко в момента е толкова разхвърляно. Ще го подредя с времето. Защото времето оправя всичко ... и носи надежда. Да, Лени, ще чакам.

Избледнях

Във годините горчиво се прекърших

и после без да искам оцелях,

да бях забравила и всичко да се свърши,

а не да се събирам все от прах.

Сега се търся в старите куплети

и всеки лист изпълва ме със страх,

борба загубих без да съм се била

и само в загубата се видях.

Без себе си съм глупаво безплодна,

от извори да пия ожаднях,

а как в спомени да се открия,

когато избледнях със тях?

~ 10.08.'10

Self-preservation.

Отричам се, поставям се в окови, вървя по път, от който вече веднъж се отказах. Приемам за верни нещата, които другите казват и винаги, абсолютно винаги обвинявам себе си. Боря се да изкопая от дълбините на съзнанието си нещо, което не притежавам и ми харесва да си въобразявам, че съм го изгубила, а то може би никога не е било мое.
Истината е, че мен никой не ме мрази и поради тази причина и никой не ме обича. Приемам себе си за жертва, макар че вече нямам от какво да бягам и това сякаш ми пречи.
Търся нередност в щастието, затова за мен няма такова. После се чудя защо всичко е толкова еднакво. Не търся себе си, защото не знам какво искам да открия, а и предпочитам да бъда намерена.
Не ми стиска да губя, защото си мисля, че съм загубила достатъчно. Искам да вървя по правия път, който е такъв само според другите, а в същото време усещам колко непълноценно е всичко. Не изпитвам неудобство, че не съм си на мястото, нито искам да се боря за нечия любов. Тъжно ми е, когато погледна, че нищо не съм направила с живота си, но и не очаквам да направя нещо, защото за мен има само едно време - бъдещето.
Пропилявам всичко е знам, че има и друг начин. Дори понякога копнея за него. Не правя нищо, но ще продължа да го правя, понеже вярвам във всичко друго, но не и в себе си, и така се чувствам в безопасност.
Не аз ще построя бъдещето си, но никой няма да го направи против моята воля. Вероятно няма да постигна нищо в този живот, но пак нещата ще станат по моя начин и аз ще бъда доволна. Не съм толкова слаба, за да се оставя да ме пречупят. Каквото и когато и да било. Малко неща умея, но съм егоистка и мога да предпазя себе си. Никой не ме е учил и никого няма да науча на това. Но то ще ми помогне. Може би дори вече го е направило.

Винаги съм била и винаги ще бъда цяла.

Обществено животно

Аз не съм човека, който получава 2383 известия във фейсбук всеки ден.
Аз не съм тази, която среща хиляди познати на улицата.
Аз не съм човека, който винаги има с кого да си чати.
Аз не съм тази, която всички харесват, обичат и търсят. 
Аз съм само момичето, на което понякога й липсва всичко това.

Преследвач-и-

Колко пъти съм го гледала този празен лист. Колко пъти го задрасках, колко като него прелетяха през стаята и се спряха по средата й, защото да, не мога да уцеля кошчето. А силата всъщност би могла да изстреля мен самата нанякъде.
Но се научих да се опитвам и сега не мога по друг начин. И тези бели листове, които понякога намирам под леглото и ги чета с усмивка пак ме връщат в началото. Там аз бях преследвача. Преследвачите винаги успяват, освен във филмите. Даже и там напоследък, за по-реалистично.
Сега само бягам от спомени и тичам към нови такива с надежда, която умира в началото. Никога не съм била по-сигурна, че ще оцелея и че няма да открия изхода. Побиват ме тръпки от него.
Разрових се в прахта и там видях онзи човек, който не късаше листове и не вярваше, че ще спре. Цяла година се търся, но обичам да не се намирам. И отново не вярвам, че ще спра, защото още от десет годишна вървя през лабиринтите и само вярата, че има изход ме е карала да продължавам. Никога не съм се будила намерена, никога не съм била и победител. Състезавам се, защото някои състезания се печелят, дори и да не се надявам на това.

Бягам и преследвам. И трия. Понякога.

Не се намирам. Търсих се в книгите, в музиката, в обектива, търсих се в тълпата преди броени минути, също така и в празната стая. Погледнах за всеки случай в дневника - нали там се крия, когато нещо в мен прекали, после преобърнах любимите завивки да не би да съм забравила да се събудя, но не съм ... Всичко около мен говори, че до преди малко съм била тук - парфюмът ми натрапчиво се носи из стаята, за да прикрие миризмата на цигари. Дори рибите съм нахранила - винаги го правя, независимо колко често забравям да полия цветето.
Изчезнах някъде, а моите очи са толкова привикнали, че не мога да се открия. Може би съм се стопила в пространството, след като раздадох толкова много от себе си. Нима това е възможно? Да съм изчерпана? Надали, това не съм аз. 
Май ще се откажа да се търся. Ще се върна, за да довърша дневника и да оправя леглото. Това правят добрите момичета - връщат се, защото някой има нужда от тях. А аз прекарах последните съзнателни години в опити да бъда необходима. И след толкова усилия накрая си издълбах своя дупка в стената, а след още толкова всички забравиха, че на никому не му е нужна.
Върнах се. Благодаря, че ме потърси.
Следващия път просто запали лапмата.