Не съм това, което винаги съм искала да бъда. Момичето от роуплейте, моята ледена и красива героиня, се разтопи отдавна. Тя нямаше проблем с това, но аз имах проблем с нея. И продължавам да си го имам, а навън лятото вече няколко пъти премина. При мен спира само есента и ранната зима. Само сменящите се картини зад стъклото, само подредените думи, само докоснатите чувства, само всичко, което не е мое.

С миналото сключихме договор - да ме настигне, когато му обърна гръб. Забравих как се прескачаха пропасти, но и как да усетиш липсваща топлина.

Сега нямам нужда да обичам бонбони. На люлката люлея единствено вдъхновението. Сега тя има други лица, понякога лица на предмети. Ако ги събера в едно - ще се върне. Този път руса, топла и слаба.  

Ще ми се някой ден да се запознаем.

Не съм била Виктория. Тя беше победител. Аз загубих още в началото.

"I've learned that no matter what happens, or how bad it seems today, life does go on, and it will be better tomorrow."

Да, it will be better tomorrow.
И, знаете ли, аз съм свикнала да асоциирам утрешния ден с нещо положително. Сега, когато се замисля за утре, дори без да се опитвам да си го представя, усещам, че ще бъде нов ден. Нови 24 часа, през които да ми се случи нещо интересно и вълнуващо или поне нещо, което ще ми даде повод да се усмихна. Обнадеждаващо е, може би и заради това навсякъде ни успокояват, че утре ще бъде по-добре.
Истината е, че преди нещо да се оправи, то трябва първо да се влоши. И понякога, колкото и да търсим светлинката в края на тунела, знаем, че утрешният ден няма да бъде по-добър. След два дни може би, след три, но не и утре. Утре ти предстои да се изправиш пред реалността, която не ти се иска да понасяш.
А сега си представете цял месец от такива "утре". Има неща, които не отминават за един ден.
Обаче е вярно, че животът продължава и тези сутрини, когато не ти се иска въобще да се будиш след като знаеш какво те очаква, са неизменна част от него. Хубавото е, че, рано или късно, независимо от случилото се, утре-то ще дойде именно с тази надежда, която носи със себе си.

'In three words I can sum up everything I've learned about life:
 it goes on.'

Очи на лебед

Печелиш ме със изгрева на слънцето,

Скрито тихо във очите ти на лебед,

Събираш ме, разхвърляна сред другите,

За да прескочиш с мене следващия хребет.

Достигаш ме през десет океана,

Оставени от времето след тебе,

Прехвърляш ги и без да се съвземеш

Прегръщаш сякаш си човек.

Губя те с лъчите на зората,

Намирам те върху забравен лист,

Рисувам те с чертите ти на птица

И се моля да не отлетиш.

~ 14.07.2010 

Светът имаше нужда от Здрач. Голяма част от хората, аз в това число, отправиха куп критики към тази повърхностна, леко лигава история, която въпреки това обаче стоя ( а може би продължава и да стои, не знам ) на първо място в повечето световни класации. Счупи няколко рекорда, вманиачи половината тийнейждърки, спечели си няколко награди, продаде не-знам-си-колко хиляди екземпляра ... нищо необичайно. Случвало се е и преди.
И като всеки нашумял роман си имаше хора, които не го харесват. Нормално.
Само че всички тези хора са прави. Прави, защото Здрач НЕ е някакъв шедьовър. Героите не търпят развитие, историята е плоска и лесно предвидима, освен това е написан почти изцяло в розовата гама и дори битките са недоизпипани.
Но!
Но Здрач говори за истинска любов. За любов в най-простата и чиста форма. Ние наричаме романтичните сцени лигави, но за милиони наши връстници именно това е представата за любов. Всички ние сме минали през този период, когато не искаш да видиш лошата страна на света. А пък, често да си кажем, светът се нагледа на катастрофи. При нас колкото по-тъжна е музиката, колкото по-сложна е любовта, колкото по-дълбоки са чувствата, които виждаме на екрана или в книгите, толкова по-добри са самите те. Но не е така.
Уважавам Стефани, защото в свят изпълнен с проблеми, тя създаде една толкова наивна и чиста книга. За това, че успя да възпроизведе представата на хиляди тийнейджъри за любовта такава, каквато би трябвало да бъде - красива. Светът имаше нужда да види нещо толкова просто, защото при нас нещата само се усложняват.
Любовта на Едуард и Бела е невъзможна в наши дни. Прекалено хубава е, за да е истина. Сигурно и за това имаше толкова критики към тази история. Хората не искат да четат за невъзможни неща, които биха искали да им се случат.
Поредицата Здрач показа на връстниците ми това, което искаха да видят - една наивна история за безусловната любов. Замисляли ли сте се колко трудно е да съхраниш такава представа в себе си?

Стана модерно да се акцентира върху малките неща. Всеки втори популярен цитат гласи как една усмивка е лъч слънце за някого. Твърдят, че прегръдките могат да те направят щастлив. Или че блокчето шоколад ще направи деня ти по-хубав. Убеждават ни, че трябва да казваме "обичам те" по-често, защото не знаеш кога ще е късно. Музиката се предлага като лекарство, в  което ще намериш всичко. И още ...
Вярно е, че когато животът ти е наред, всички малки жестове го правят да изглежда още по-светъл. След като си нарисувал картинката, можеш да я оцветяваш колкото искаш и да се оплакваш, че имаш нужда само от един цвят. Когато си толкова свикнал с щастието, че не го забелязваш, можеш да внушаваш ( на себе си и на другите ), че се чувстваш тъжен защото няма кой да те прегърне.
Обаче не е така.
Много малко означава една усмивка, когато единственото, което искаш, е да бъдеш някой друг. Който и да е друг. Прегръдката няма да помогне, музиката, шоколада, слънцето, целувките ... няма кой да ги забележи. Няма кой да им обърне внимание, защото липсата в теб е толкова голяма, че такива второстепенни неща няма да я запълнят. Когато се наложи сам да рисуваш рисунката или да я събираш обратно, тежестта на кръста ти ще е единственото, което ще осъзнаваш.
Една усмивка не може да разсее тъмнината. Колкото и тъжно да е, тя не може. Всичките усмивки на света няма да ти помогнат да се усмихнеш. А докато не го направиш ти, няма да видиш и другите.
Аз не искам да подценявам малките неща. Те и мен ме карат да се чувствам по-добре. Само че именно тези неща НЕ са в основата на щастието. Нормално е да мълчим за силните неща и нека да се акцентира върху всичко останало, но нека и да не се заблуждаваме, че една прегръдка ще излекува болката.
Защото няма.

Въпросът не е да кажеш на хората това, което искат да чуят. Ти би трябвало да си там, за да чуят това, което трябва.
Те слушат, но не чуват. Няма да те чуят, когато опровергаваш щастието, когато отричаш любовта, когато не вярваш в приятелството. В миговете, в които растем и се променяме, винаги сме сами. Те не идват изведнъж и защото сме свикнали с процеса, преставаме да виждаме прекия път до истината - този да се вслушаш в някого. Когато гледаш всичко пропускаш същественото, но то рано или късно те настига и буквално ти избожда очите. А без очи ... какво ли можеш да им кажеш?
Да, защото когато дойде онзи момент на осъзнаване, ние сме безмълвни. Тогава чуваме наистина. Затова трябва да говориш. Трябва им казваш какво трябва да чуят, макар и никога да не знаеш дали наистина те слушат. Но има смисъл - някога ще те чуят. И когато го направят, когато потърсят утехата в чуждите думи и когато я намерят, тогава ще разбереш защо са си заслужавали хилядите празни приказки.
Ние имаме нужда да чуем нещо. Някои от нас го търсят навсякъде. Други са сигурни, че ще го намерят в изкуството. Трети не знаят, че един ден ще чуят.
Само че ще го направят, било то в момент на екстаз или на изстъпление. Затова ... говорете!

Желязо и сърце

Скъсан лист и лошо време,

до чаша с вино - списък с грехове,

от пистолета няма смисъл вече,

за какво му е сега то да умре?

Един живот живян случайно -

карти, фасове, сутиен,

на една везна - съвсем наравно -

стоят желязо и сърце.

И е казано - сърцето побеждава,

дори да трябва после да умре,

то ще накаже собствения си убиец

за любовта, която му отне.

~ 12.05.'10

Да, аз не знам какво чувства той. Също като теб. Да, нямам право да разбивам надежди, след като аз самата нямам такива. Да, не мога да ви чертая бъдеще. Като страничен наблюдател съм длъжна да приемам за верни единствено твоите желания. Да, длъжна съм, наистина длъжна, за да се почувстваш по-добре. Което също трябва да бъде моя цел.
Да, аз не знам какво чувства той. Но мога да ти кажа какво чувствах аз, когато стоях близо до човек и толкова далеч от него. В крайна сметка ние сме хора, при това обичащи, затова ако той чувства дори една частичка от нещата, които аз мога да ти кажа, то значи си заслужава да ме чуеш.
Това не е приятелство. Не се заблуждавай, не е. То ще приключи, дори сега да ти изглежда невъзможно. А приятелство, което приключва, никога не е започвало.
Нека позная ... при вас има много усмивки и много срещи, нали? Имате какво да си кажете дори след цял ден заедно? Търсите се непрекъснато, защото само вие знаете какво се случва с другия от начало до край. Имате и други приятели, те може би дори знаят за чувствата от едната страна. А и да не знаят, те поне не са слепи. Защото, не знам дали сте го изпитали, но в приятелството винаги има един период, който прилича на влюбване. Периодът, в който сте късметлии, че имате такъв приятел до себе си.
Прилича на влюбване и понякога наистина е. Не мога да ви опиша цялото време ... има твърде много моменти. И всичко е розово, и понякога под розовото прозира твоята любов. Но той, Другия, няма да забележи. Няма да му се иска да жертва толкова хубави мигове заради нещо, което само привързва по-силно теб към него. Хората умишлено си затварят очите, знаете това.
Как приключва приказката? Ти ще я приключиш, не той. Колкото и влюбени да сме в един момент сами разбираме какво ни липсва. А именно отклик. За да е здрава всяка връзка и всяко приятелство, чувствата от двете страни трябва да са еднакви. Можеш да живееш години без да получаваш каквото даваш. Можеш да се разочароваш стотици пъти и с всеки следващ да го обичаш повече. Обаче животът продължава и след този човек.
Дали е възможно приятелство там, където до вчера е имало чувства? Това вече не знам. При мен не се получи.
Не казвам, че нещата винаги се получават така. Хората са различни, а аз не го познавам.
Сега ти си от другата страна и наистина не искаш да губиш човека, който те харесва. Той сега също не иска, затова ... бъдете приятели и стискайте палци аз да греша.

When I get older, I will be stronger ... I hope.

Аз съм момичето от дневника. Блогът ми е ужасно чужд. И се надявайте да не смеся двете понятия. Иначе всичко ще остане скрито.
И не обичам да започвам от начало. Преди всяко мое начало съм видяла хиляди други и когато стоя пред празния лист и не знам как да започна, винаги се връщам към другите.
Често крия, че пиша, за да не познае някой себе си в моите думи. Не обичам да ме сравняват. Твърде родителска тактика. Но обичам да трия. Особено неща, които не си заслужават да бъдат изтрити.
Затова по-добре да можете да пазите тайна. Ако видя отражението на всичко прочетено във вашите очи, когато се срещнем утре, ще бъде твърде ласкателно и твърде неприятно за мен.
Но иначе е хубаво, че започвам. Последователните хора би трябвало по-често да слагат начало. И сега няма да говорим за край. Колкото и да обичам.
Ще оставя това така. Няма да препрочитам. Ще го оставя и само ще се надявам, че няма да ме познете още в първото изречение. След две седмици няма да има никакво значение какво пише тук.
Понякога аз самата не се разбирам.

Жарава

Ти беше мечтата в съня ми,

във най-невинния трепет,

ти беше вътре в сърцето,

беше, и там ще останеш.

Знаех какъв си,

защото и аз станах такава,

и с маската, която обичаш,

превърнах страстта си в жарава.

А жаравата дълго ще тлее,

готова при лекия вятър

моята маска да скрие

и да прекъсне идеалния театър.

Продължи сякаш безкрайна играта,

ти свикна след теб аз да тичам,

и аз свикнах, преди да призная,

че маските не могат да обичат.