After

 Липсата на болка не е щастие. Тя е липса на смисъл, липса на стимул, липса на преградата, която искаш да прескочиш, за да стигнеш до другия. Или до мястото, където него го няма.
 Липсата на болка е липса на думи. Липса на нуждата да изравяш от себе си думите, които те отравят. Липса на проста отрова.
 Илюзия е, че това е целта ни. Илюзия е, че преодолеем ли този или това, всичко ще бъде наред. Защото няма нищо редно в "наред".
 Започнеш ли да пишеш без да изтриваш думите, значи трябва да се научиш да пишеш отново. За това как се живее, когато мечтите ти започнат да се сбъдват ..

White Winter Hymnal


Навън е зима – приказното време,
навън в булка се превръща есента,
небето нейде се разпада да приеме
изтощената, разкаляна земя.

Наплитат облаците новата си прежда,
изпращат пелената на снега,
същински принцове със новите одежди
са старите комини без гнезда.

И покривите правят се на кули,
и стъклата се преструват на платна,
кристалите валят и в две недели
обръща се на приказка света.

И улици, и стълбове, дървета,
боклука се затрива под снега,
но зимата не знае, че най-вече
във хората натрупва се калта. 

g [old] en

  Скоро ще си тръгна от тук със старите обувки, старата шапка и старите спомени. Отивам там, където още нищо не е остаряло и затова още нищо няма смисъл. Новите години не означават ново начало. Обичам старите неща. Обичам миналогодишната любов, приятелите ми от юни, книгите на рафта, оръфаният дневник ... Обичам да се връщам и всичко да е познато, и всичко да е мое. Обичам миналите разговори, защото те крепят настоящето. Нищо не идва тогава, когато се нуждаеш от него. И човек трябва да умее да пази.
 2013 не е нова, тя е същото това време, когато ще се опитвам да си върна думите и да спечеля хората, същото това непрекъснато търсене на красота, на смисъл, на вдъхновения. И е същата обич, старата вяра, калена в битки, прашните откровения в безсънните нощи и античната лудост на другите хора.
 Няма нищо ново, но какво от това?
 Старостта поне носи сигурност .. за оставане.

There is a crack in everything. That’s how the light gets in.

 Да. Защото е декември, а аз все още съм тук. Защото дойде чак декември, когато ми се струваше, че май никога няма да свърши, а от октомври аз никога няма да си тръгна. Защото си донесох светлината през всичките тези безсловесни, безсмислени месеци на неудържим бяг към нещо още недоизмислено. Защото пиша това, а не съм имала друга година толкова тиха, толкова малко изписана. Защото е почти Коледа и времето е почти преместено и хората в мен почти отново обичани. И аз съм почти същата.
 Да. There is a crack in everything. Дори в София. Защото останах, въпреки че не обичам това тук, това време и тези хора. Не ги обичам и няма да си тръгна.
 Донесох любовта със себе си. That is how the light gets in.

the day always lasts too long


Не искам да спирам, не мога да тръгна,
не мога на гръб да те нося, боли,
и не мога от никъде цвят да откъсна,
листата постилат земята, нали?
 *   *   *
Не искам да спирам – така го живея,
така мимоходом преглъщам деня,
не искам да спирам, но мога да пея
и вървешком да преписвам света.

Не мога да тръгна – остават очите,
остават и смисъл, и думи зад мен,
не мога да тръгна, защото един е
и повече няма да имаме ден ..

И как да те нося – не стигат ръцете,
малко събирам аз в себе си цвят,
а на тебе ти трябват и други планети,
за песен, за пролет, за някакъв свят ..

И няма цветя по дърветата вече,
няма какво да ти дам за финал,
откомври шуми и мирише на есен,
а вятърът сякаш въобще не е спрял ..

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.

"искат и не могат"

Разпилява ни дъждовната ни участ
на уморени капчици тъга,
носи ни съдбата към по-пусти,
по-стари и изсъхнали места;
времето пред нас се преобръща,
простират се морета и сега,
хората по есенно се мръщят
на остарелите, пропуснати лета;
разделят ни - студените сезони
и как да се намерим по света,
когато вместо в кладенци от обич,
сме се превърнали в облаци с вода.

sono gia solo

Mood: "it falls apart from the very start. it falls apart"

Song: You+Me - Capsized

Book: "Как е" - Самюъл Бекет

Followers

Counting ..