"Не, че те обичам ..."

 И докато вървяхме в непрогледната тъмнина се опитвах, наистина се опитвах да повярвам, че не се намираме там, че не сме изгубени завинаги в този всепоглъщащ мрак, който правеше страховете ни истински и очертаваше безкрайността на пътя пред нас. Цялото ми същество се поглъщаше, свиваше и събираше от светлината на единствената свещичка в ръката ми и съзнанието ми нямаше друга утеха освен нея, прекъсващата и неугасваща искра на живота, който оставих след себе си. Беше празник, а за мен нямаше сенки и нямаше спомени. Вървях, реката течеше на някъде, бяха минали два часа или двайсет минути, откакто потънахме в дебрите й, а планината оставаше все така непокътната от нашата вяра. И независимо колко се опитвах, не можах да забравя, че вървим по едни пътища, гледаме едни и същи звезди и носим заедно бремето на любовта си, и че тази любов е нашата. Когато на километри от нас се чуваше единствено звука на водата и очите ми търсеха само пътеките, една част от мен знаеше, че е намерила себе си и че ръката, която палеше огъня, най-сетне прилича на твоята. Не се страхувам от тъмното, просто не знам как се живее със щастие.

Dream a little dream of me

 Върнах се. И е слънчев априлски следобед, и по изключение съм себе си в кожата, която беше надраскана от хората, които преминаха и ме взеха минавайки. Върнах се, а това дори не е началната точка, и все пак е толкова хубаво ... Въздухът някак достига до мен цялата и ми мирише на сигурност, на преживяност, но и на още живот и незатворени страници. Хиляди пъти, когато стоях в дупката, съм се опитвала да припозная мрачното момиче в леката й усмивка и само наплъстените спомени ме пробождаха със своята истина. А сега думите се изливат изпод ръката ми и се научих, че това не се спира, не изчезва, не се пречупва и не умира, също както няма да избледнея и аз с времето, макар хиляди пъти да съм изсъхвала. Зная, че съм си същата ... това са моите обичани звукове, поизтъркани вече, но все пак моите, които остават след всеки април и всеки ноември.
 Прегърнала съм спокойствието и повече няма да изброявам. Слънцето от сутринта наднича в прозорците, а следващите признания, които дойдат написани, начертани или изказани, ще се удавят в океана на щастието. Върнах се. Ще ви преразкажа за моето минало.

"Нямам нощ и ден .."

 Будна съм. Разбира се, че съм будна. Никога не ме е бивало в частта със затварянето на очите и потъването в дебрите на невъзможните светове. Никога. Дори в мечтите, дори в измислените ми приказки, дори в собственото си съзнание не мога да спя, не мога да избягам, защото бързам да построя света си. И някак винаги е изглеждало разумно да бъда така препускаща между минувачите с устреми и надежди, с желанието да докосна всяко мъничко чудо, което се изпречи на пътя ми. Не забелязвах колко бързо лети времето, как липсва усмивката и какви картини оставям след себе си.
 Всички казват, че знам какво правя и как искам. Не ме боли от тяхната заблуда. Ничия любов не може да ме спре да преоткривам. Това е моята лудост, без смисъл, без причина, без огън ... само път напред, към живото, защото нямам достатъчно време, за да обичам всичкото.
 И когато се сливам в тълпата и не смея да дишам, когато мълча заради откази, когато бягам и ме прегръщат, когато съществувам насред пространството и единствено него съзнавам, тогава никога никой не вярва. Моите очи са отворени. Сънят ми е различен от вашия. И в тези очи има и слабост, и болка, и хаос, и нескончаемо лутане. Завладяващи, пречупващи и невидими. И може би следващия път, следващото ваше сигурно утре, за мен ще бъде последното, в което имам силата да устоявам. Будна съм. Разбира се, че съм будна. Адски е трудно да бъда.

О т к р а д н а т о

Неусетно в мен ти дълбаеш с ръцете,

безболезнено драскаш във плен,

моят ли свят стои помежду ни,

та се опитваш да го сглобиш всеки ден?

Хаос един е далечната истина,

той ме разхвърля сред нечий сатен,

него ли искаш да заличиш мислено

и нима можеш да ме спасяваш ранен?

Място чертаеш сред стари забрани,

ново начало поставяш за ден,

после си тръгваш, съвсем неусетно,

сграбчил парченце от мен …

Don't try

 Не зная защо трябва да ми става тъжно, когато вали. Не зная как капките успяват да се впият в душата ми, как точно тогава виждам тъжното лице на иначе еднаквата ни действителност, как независимо от годината, от възрастта ми и от другите при всеки дъжд аз се превръщам в попивателна. И защо оцелявам, когато останалите се отказват от всичко.
 Тогава усещам наистина чуждата болка и вниквам в признанията, които драскат отвътре и искат да бъдат освобождавани. И ги оставям да върлуват в ръцете ми, изписвайки недосегаеми стихове, и ги пускам в очите си, отново гримирани и отново в дъжда, за да разлеят мъка, която не е моята собствена и не може да бъде избърсана, и някак искам да достигнат и другите.
 Моите бушуващи ветрове са винаги същите. Събуждам се от нещастието. Пия от тъгата и тя се влива във вените, сливайки се със собственото ми отчаяние, с неизказаната самота и отлетялото вдъхновение и после ... безкрайност. После музика, листове, сънища, после множество чаши и фасове, после всичките недоизмислени опити да изсъхне сърцето ми, сякаш тъгата ще вземе нечия попивателна и няма да ми я върне през лятото.
 Но вали. Дори в най-прекрасните мигове. И все не успява да скрие очите ми преди да съм погледнала в локвите ...

Дюшеци

 Когато някой ме е създавал с цел да осъществя мечтите и да запълня дупката в душите им, някак е забравил да сложи в съставките и мъничко смелост, за да прескачам собствената си зееща празнина. В моето преобърнато съществуване, в безлюдните лабиринти на няколко вселени едновременно, в дълбочината на чувствата, които сякаш са тръгнали заедно с мен по пътя на вечното търсене, в очите ми, толкова често затворени, винаги е липсвало това. И ако само за миг притежавах достатъчно сила, за да призная грозните истини, които върлуват в съзнанието и душата ми, щях да мога да захврълям прахта по всички онези и тяхното нескончаемо негодуване.
 Превъплащавала съм се в ролята на всевъзможните феи и принцове, този живот го живея повторно от името на тази ми същност, но след превъртанията на часовника никога не съм в състояние да загърбя пак чуждото. Правила съм го в сънищата, в прекрасните сънища, когато е блян да бъда груба и безсърдечна, притежавайки единствено спасяващото безразличие към всичките. Облечена съм в добродетели и съм се колебаела до затъване дали техните идеали са правилни, дали крилата са действащи и дали събуждането няма да ги убие. Покълналото съмнение, тези болящи грахови зърна, които нуждата да прехвърля пропастта в себе си е накарало да порастнат, точно те ме връщат толкова пъти в началото.
 Моето наказание е празнотата, която ме привлича, прегръща, пречупва и поглъща на капчици, които дълбаят нови и нови дупки в отредената да бъде скала кухина. Едни пориви на желанието, едни безнадеждни осъществяеми мигове, които убиват и раждат страха, те не знам как се прескачат, когато нямаш криле.

Voyage, voyage

 Гледам тълпата. Не търся никого, просто я гледам, защото искам да видя другите. Гледам и хората в автобуса. Втренчено. Защото трябва да мисля за нещо, което не съм аз, моите срещи, моите трябва, искам и щеше. Гледам в същото време и през прозореца. Защото понякога имам нуждата да наблюдавам движението и промените, които не мога сама да доведа в живота си. Гледам буквите след като съм ги прочела. Странно е, че някой ги подрежда заради теб и ти ги наблъсква в съзнанието, а за чуждите очи изглеждат еднакво. Гледам часовника. Знам колко точно трае една минута. В нея имаш шейсет възможности да спреш времето и дъха си незабелязано. Защото, направиш ли го в иначе, хората задават въпроси.
 Вече не гледам телевизия. Достатъчно човешки съдби срещам по пътя си, за да имам необходимост да се потапям в нарочно създадените.
 Има нещо повече от това да впериш поглед в нещо друго пулсиращо. Има чувства, които стоят зад този поглед, има настроение, има съпричастност и понякога боли. Аз правя най-голямата жертва - интересувам се от останалите в свят, в който непознатите си остават непознати. В своето наблюдение понякога търся очи, които да ми отвърнат. Кръстосани погледи ... за да не бъда сама.