j'ai compris tous les mots.

Стискам
зъби,
юмруци,
клепачи,
хапя си
устните,
до кръв
си ги хапя
и си нося
всичко
след като
съм ти
премълчала
това, което
искаш да чуеш,
защото
боли
да си стискам
клепачите,
но боли
повече,
когато ти
стискаш
твоите.

implicit

За теб се пише с отрицания.

boulevards

не си броя
цигарите.
минутите
не искат
да текат,
когато
ми тежи
от чакане.
косата ми
ме спира
от безумия,
спира ме
да не
изпуша
цялата кутия,
защото после
ще мириша на
безумие,
защото после
ще съм с вкус на
отчаяние,
защото после
ще те няма,
ще си другаде,
ще бъдеш
с другите,
а аз
ще си остана
със цигарите
и спрелите
минути.

ако
си отрежа
косата
ще дойдеш ли
...

Show me the way to the next wiskey bar

Отгледах си мълчание в саксия
и исках да му кажа да порасне,
две чаши уиски щях да му налея
и щях да го изчакам да си паснем ..

И после щях да му измисля име
и щях да го накарам да е бясно,
след всичките човешки зими,
мит е, че мълчанието е тясно.

Отгледах си мълчание в саксия,
поливах го със сълзи и зарази,
и исках да му кажа, че аз пия,
когато редовете му са празни.

Саксията порасна, беше зима,
във мен поетите се умълчаха,
тишината се превърна в рима
и твоите очи я разпиляха ...

after

На стария диван
ме блъсна
един тир, превозващ
портокали.
Задръстването
вече четвърт час
задаваше въпросите
какво ще правим
със товарите
и
се просмукваше
през радиото и
телевизиите
и когато ме докосна
на стария диван,
понесъл повече
износване, отколкото
пренасяне,
когато ме достигна
всеобщото задръстване,
не можех да помръдна.
Далеч от телевизора,
на стария диван седях,
очаквах сблъсъка,
но ме премазваше
липсата на сблъсъци
и докато тирът
се обръщаше,
а хората дори не
смръщваха лицата си,
и аз, и старият диван
си мислехме,
че във задръстванията
не им понасяше
на портокалите.

18.08.2013
с октомврийска редакция

...

Разбираш, че времето минава тогава, когато хората, които познаваш, са по-млади от теб. Помниш ли когато беше най-малкият в компанията? Или вкъщи? Всъщност тъжно е ако и сега си най-младият там. В къщата де. Помниш ли когато пътуваше безплатно в автобуса? Когато не носеше у себе си пари?

Някъде във времето стана така, че "искам да порасна" се превърна в "нямам против да бъда голям", а от там в "де да бях малък". Едно съществено звено липсва, то си липсва винаги в момента на получаването, когато си голям. Само малките се радват на полученото. Излиза, че си остарял някъде още преди да си получил "големството". 

Не помня да съм бил млад, помня, че бях малък, а това са две различни неща. Младостта е преимущество, а детството - недостатък. А човек е едновременно и млад, и малък. 

Ако някой се беше опитал да ми обясни, че на осем години трябва да искам да си остана на осем години, защото, видиш ли, колко неща имат още да се направят и всичко е пред теб и прочие, ако се беше опитал да ми го обясни когато бях на осем, щях да му кажа, че ги искам тези неща сега, веднага. И понеже никой не ми се връзваше, когато плачех, като не получех въпросните доста абстрактни и мъгляво описани неща от бъдещето, щях пак да отида в градината да събирам червеи и щях абсолютно веднага да го забравя това неполучено бъдеще. Така се прави с несъществените неща, така правехме като деца, така правим и сега - забравяме ги, улисваме се в други грижи.

Само най-несъщественото от всички неща не можем да забравим - бъдещето. Затова и сме големи. Затова и хората около нас постепенно стават по-млади, понякога и по-малки. Като ние вече не можем, все някой трябва да ги събира тея червеи ..

people hurt the people.

Странно е без какви неща може да живее човек. Странно ли казах?
Имах предвид страшно.