after

На стария диван
ме блъсна
един тир, превозващ
портокали.
Задръстването
вече четвърт час
задаваше въпросите
какво ще правим
със товарите
и
се просмукваше
през радиото и
телевизиите
и когато ме докосна
на стария диван,
понесъл повече
износване, отколкото
пренасяне,
когато ме достигна
всеобщото задръстване,
не можех да помръдна.
Далеч от телевизора,
на стария диван седях,
очаквах сблъсъка,
но ме премазваше
липсата на сблъсъци
и докато тирът
се обръщаше,
а хората дори не
смръщваха лицата си,
и аз, и старият диван
си мислехме,
че във задръстванията
не им понасяше
на портокалите.

18.08.2013
с октомврийска редакция

...

Разбираш, че времето минава тогава, когато хората, които познаваш, са по-млади от теб. Помниш ли когато беше най-малкият в компанията? Или вкъщи? Всъщност тъжно е ако и сега си най-младият там. В къщата де. Помниш ли когато пътуваше безплатно в автобуса? Когато не носеше у себе си пари?

Някъде във времето стана така, че "искам да порасна" се превърна в "нямам против да бъда голям", а от там в "де да бях малък". Едно съществено звено липсва, то си липсва винаги в момента на получаването, когато си голям. Само малките се радват на полученото. Излиза, че си остарял някъде още преди да си получил "големството". 

Не помня да съм бил млад, помня, че бях малък, а това са две различни неща. Младостта е преимущество, а детството - недостатък. А човек е едновременно и млад, и малък. 

Ако някой се беше опитал да ми обясни, че на осем години трябва да искам да си остана на осем години, защото, видиш ли, колко неща имат още да се направят и всичко е пред теб и прочие, ако се беше опитал да ми го обясни когато бях на осем, щях да му кажа, че ги искам тези неща сега, веднага. И понеже никой не ми се връзваше, когато плачех, като не получех въпросните доста абстрактни и мъгляво описани неща от бъдещето, щях пак да отида в градината да събирам червеи и щях абсолютно веднага да го забравя това неполучено бъдеще. Така се прави с несъществените неща, така правехме като деца, така правим и сега - забравяме ги, улисваме се в други грижи.

Само най-несъщественото от всички неща не можем да забравим - бъдещето. Затова и сме големи. Затова и хората около нас постепенно стават по-млади, понякога и по-малки. Като ние вече не можем, все някой трябва да ги събира тея червеи ..

people hurt the people.

Странно е без какви неща може да живее човек. Странно ли казах?
Имах предвид страшно.

embroider.

не пиша.
да пишеш значи
да шиеш.
всеки хирург ще ви каже,
че има стени и съдове,
които не могат
да бъдат
зашити.

Only happy when it rains

 Хора и дъжд. От едната страна - студени капки, от другата - студени сърца. Помежду им - реки, морета и океани. Хората са сами, защото не обичат дъжда и не обичат другите хора. Мислех си, че се мръщят на дъжда, защото им пречи да виждат, но може би просто всички сме направени от кал и се размекваме. Размиваме се в дъжда, страх ни е да не се разтворим в локвите ...
 Но нали знаете ... никой вече не се дави във вода.

На зазоряване

На зазоряване – безпътни сънища,

безсилие на прага на деня,

в началото започваме от кръгове,

привършваме на крачка от ръба.

Разнищват ни химерни хоризонти,

заклещени в капана на нощта,

не тръгваме преди да сме видели

финалите на всички божества.

Пробуждането ражда изнемоги –

бележи преживени начала,

остриетата прерязват хода ни

и след настъпване на сутринта.

Whatever

Един ден отчаянието
ще ме събори.