Napkin

 Не вярвам на щастието. Не вярвам на "и заживели щастливо до края на дните си". Не вярвах дори когато бях малка, защото тогава не четях приказки. Нямам нужда животът ми да бъде нарисуван от умел художник на думите, защото ще бъде като произведение на изкуството върху обикновена салфетка. Няма да бъде траен, няма да бъде наред.
 Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.

too real to be written

 Обещах си да не пиша нищо, обещах си, защото е неизразимо, защото е обида да се опитвам да го нарисувам с думи след като дори сълзите не успяват. Не исках да говоря за това, такива душевни стихии не се споделят с безмълвен екран, те не се споделят изобщо. Отказвам се от опитите това да излезе истинско, не умея да говоря за почувстваното, за чудовищното преобръщане на крайностите, не умея дори за мисля за него, то е толкова страшно и отвратително, че не искам да губя вярата за другата страна на нещата.

 Празни, измислени думи. Думи, изписали страници, но заемащи само пространство. И чувства. Дребнави, полуистински. Такъв е светът ни - хартиен. Препълнен с детайли, изпразнен от цялост и същност. Гледаме днешния ден или мечтаното бъдеще, а смисълът преминава незабелязано. Докато не реши да се върне и да ни удари шамар, задето сме толкова заслепени, че и доброто, и злото в света са обречени ...

taste the rainbow

 Март съм необичайно мълчалива с разпокъсаните облаци в душата си. Изкусно съм си свила гнездо в една обичана бодрост. Непрекъснато съм в полет между различните оттенъци на синьото, а в мен е тихото бяло, снегът на една нестоплена зима.
 Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
 Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.

February Morning

Пуши душата ми перлени облаци,
кълба от несбъднат копнеж,
прелитам със тях страховете си
и в покоя намирам летеж. 

nineteen [ninety three]

  нищо не можете да ми подарите повече от думи.
  и нищо друго не бих искала.

Aspiration

 Има неща, които никога няма да завърша. Онова, което е трябвало да бъде на празното място, се е превърнало в празно място в живота ми. Имам толкова дупки по себе си, че не искам да нося никакви обици .. За да не добавям още тежест по себе си. Разстоянията са товар, дори когато са само помежду думите. Използвам многоточията, защото точките са мълчанието, написано и преразказано от будните ми сетива и защото понякога в няколко капки мастило съм способна да събера всичкото. И само понякога това "всичко" са просто въздишките по белезите и по отминалото.
 Мен ме накараха да говоря събитията. Мисля за разстоянието между думите повече, отколкото за самите думи, защото всяко от тези разстояния е пространството, което някога едни хора оставиха по същността ми. По моята продупчена същност.
 Вече не се опитвам да им измислям някакво съдържание. На дупките. Научих се, че през тях се диша.

don't dream it's over

 Единствено аз ли не се плаша от несбъднатите желания? Единствено мен ли подминава в пробождането си думата "никога", защото не намира в мен почва за доизрастване? Колко по-дълго от "никога"?
 Има по-страшни неща от това да не получиш каквото си искал. Като например да не искаш нищо изобщо.
 Моите мечти умират още преди да са се родили. Трябват ми несънища, а ме заливат безсъници. Студът вече ми е враждебен, защото ме кара да мисля за себе си. Не мога да губя, но няма да кажа "повече", защото и на дъното да си, пак има къде да паднеш.

 Има ли начин да се събудим, когато не спим?