Requiem

 Факти. Мълчание. Празно пространство там, където трябваше да бъде усмивката. Скрих в джоба си листа с признанията, може да го открия след време, когато няма да е чак толкова вярно написаното. Три дневника си стоят непрочетени, защото някога исках да се раздавам, защото някога посвещавах, преписвах и се превъплъщавах. Дали съм знаела колко е сухо на дъното? Надали. Повярвах на думите, че съм истинска. Бях и истинското отиде на вятъра. Разпилях го, похабих го за другите, излях го в очите им, а те бяха случайни и аз не разбирах. Не спрях полета - дали ако знаех, че трябва да оставя нещо за себе си, щях?

Надали.

Но това още не е отминало.

 Милионите капчици попиваха по кожата ми в опит да преодолеят сушата. Дрехите ми тежаха от дъжда, но камъка отгоре ми тежеше повече и докосването до водата така и не можах да го почувствам. Емоциите ми се събираха с течение на времето, раждаха се в самота, ескалираха и прецъфтяха, отстъпиха на сушата ... Светкавиците оцветяваха небето - възхищавах се на тази красота, когато тя все още отекваше в сърцето ми, но сега си мисля само за звездите, единствено за тях ми останаха очи. Чувала бях, че сбъдвали желания, защото са навсякъде и достигат до всички, дори до хората, които само се надяваме, че съществуват. И над пелените от сивите облаци, привични за моето лято, небосводът е същия и затова сега дъждът вали по лицето ми. Не защото имам сили за желания, не защото ми остана свобода, а защото от дъното на пренаситената си душа все пак надничам за дъгата.

Miniature

С целувка запечатвам не писмото,
твърде малка съм на спомени да пиша,
с целувка мойта лудост ти изпращам
и в послеписа прочети, че те обичам.

~ за хората, които останаха.

Разпиляна на атоми

[00:39:03] ° Acapella °: те не променят нищо, никой никога нищо няма да промени, защото ... е, аз съм Акапела и това е моят свят ...

... свят, в който хората не си тръгват, защото не са се намирали наистина някъде, някъде, където има значение и където биха могли да се върнат. Има много от тях, които съм искала да запазя до себе си, за които съм се жертвала и съм се молила да останат в живота ми, защото ми е било необходимо точно с тях да извървя неначертания път на едно бързо порастване. Но в моите надежди през цялото това време с пирон и чук някой набиваше бавната и мъчителна истина, че съм безсилна да задържа някого, който иска да си отиде. И още по-страшното беше, че не всички, на които съм подарявала своите стихове и откровения са ги приемали, не всички са ги разбирали и не всички са имали желанието да продължим заедно. Тогава започнах да вярвам. Отне ми цялата мъка на шестнайсетгодишния ми свят да проумея, че оставането в живота ми не зависи от мен, че не мога да избирам кой каква роля ще изиграе и колко дълго ще трае това представление. "Всички си тръгват", както гласи една книга. Да.
Сега раздавам себе си безразборно навсякъде. Понякога не достигам до другия. Понякога изобщо не се срещаме. Понякога думите отиват на вятъра. И понякога откривам това, което ме е спасило.
Хората ... защото някои от тях го приемат. Цялото това писане. Те нямат значение, никого насила не задържам в живота си. Аз съм изречена ... дори никога да не бъда разбрана.

Saved

 Удавих себе си в толкова много любов. Превърнах се в голо желание, в миговете, в които ръцете ни са заедно на плажа, в двете секунди слънце преди новия порой. И живях с тази любов, която някой ни е излъгал, че е достатъчна и бях цяла, бях истинска. Нашето е отдавна забравена приказка. Няма разум в това обсебващо да се нуждаеш от другия, в силата, с която с теб се раздаваме до последния атом и до последната глътка надежда, сякаш светът ще спре да съществува, ако се откъснем и останем сами. Ти никога не си ми достатъчен. Построих си нова вселена и тя всъщност е точно толкова розова, колкото са най-наивните ни детски мечти и някак започнах да вярвам, че невъзможното някак все пак е възможно, защото любовта ни ще издържи.
 Но любовта се спасява. Загубих емоциите си, чувствата си и желанията си в морето от нас, любовта ми отне всичко и ... когато едно нещо е общо, то накрая е ничие. И с цялото нищо, с горчилката от промените, със сълзите, които просто не те достигнаха, с премълчаните истини и всички компромиси, които бяха и ще бъдат направени, трябваше да намеря начин и сила да ти подам отново ръка. Боли. Любовта ни. Споделена, неизчерпаема, съществуваща, но боли. Разрушава те до степен, в която и надеждата няма място в сърцето ти. Отнема ти всичко хубаво, всичко, за което си се държал винаги. Оставя те, измъчва те, изтисква те бавно и сигурно, защото не си сам и това наранява повече.
 И въпреки това ще те обичам. Защото ще е ужасно да те няма в живота ми.

Smack that

 Хората скачат с бънджи. И се бият. Хората карат бързо, повишават тон, чупят чинии и си правят пиърсинг. Някои се татуират. Други плачат. Моята сляпа ярост ... нея как да я изкарам? Аз мълча. Е, понякога. От време на време си мисля, че думите променят нещо и че като споделя ще ми олекне. Но не. Няма нито читатели, нито слушатели, нито каквито и да било човешки същества, които да ги интересувам.
 Знаете ли какво означава да го каже човек като мен?
 Та аз ги обичам. Глупавите празни души, които не могат да затворят очи за себе си.
 Егоистично е да го поискам. И ми е добре, когато всеки гледа собствените си интереси и се връща при мен, за да ми сподели колко е шибан света. Естествено ... стоя си там, на средата между цялото заливащо ме безразличие и тоталната обсебеност и ги слушам. И рядко съм искала някаква връзка или нещо, което аз да черпя от хората, защото те обикновено не искат нищо да дават. Дори мълчание. Те са прекалено важни, прекалено нещастни и прекалено отчаяни, за да преглътнат терзанията си и да се заинтересуват от някого.
 Знаете ли ... светът отдавна се върти в кръг. Никого не обвинявам за положението си. В крайна сметка не знам кой кого е спасявал. Но не трябва така. Не трябва да няма значение дали се усмихваш наистина или е просто поредната маска ...
 А аз съм си истинска.
 И ще си включа телефона все пак.
 Защото мога да го преглътна ... без вас.

 Не мога. Наистина .. опитах се, но не мога и не знам как повече да опитвам. И с какви сили изобщо, когато нямам резервни запаси от каквото и да е вече. Не съм добре. Напоследък. Юни? Всъщност май, глупавият ненужен май. Уморена съм от живота, а не съм живяла чак толкова дълго. Пък и моят живот някак винаги е запазвал баланс, някак просто си продължаваше и аз си го харесвах такъв, невидим за депресиите, за тъгата и за умората. И беше емоционално лесен и имах време да се раздавам за малки неща.
 Обаче свърши. С цялото си въображение не разбирам защо, иначе сигурно щях да съм го поправила. Сега всичко ми тежи и даже сънищата ми са се превърнали в кошмарни сцени на неща, които не искам да виждам и да понасям. Чаршафите са ми усмирителна риза - до такава степен на изтощение съм се сринала, че минах на автопилот. Не ми се спи, не ми се яде, не ми се излиза, не ми се чете, не искам нито филми, нито кафе и километрите никак не ги забелязвам. Мога само да действам и след всеки час да се чувствам уморена до смърт, но това е омагьосан кръг ... сънят не ми помага.
 Този път е различно, разбира се. Не е въпрос на съвест или на чувства. Даже си мисля, че е нищото ми дойде повече. Нищото, в което аз трябваше да съм добре и да правя другите щастливи. Е, познайте. Не съм. Аз съм тази, която твърде дълго време спясавяше сама себе си.
 Всъщност ... най-тежката част от всичко може би е именно, че този път аз съм тази, която има нужда от помощ.