Someone like me or what if everyone cared ..

 Установих, че съществуването е просто. Всичко над ставането от леглото сутрин лесно би могло да изглежда като живот, би могло да заслепява хората, на които им пука, би могло да заслепява и нас самите, за да повярваме, че живеем. И щеше, ако уморената и издишаща част от нас не ни напомня, че не сме добре. Именно това съм аз сега, а никога не съм била така. Ежедневие без борба, без сълзи, без усилия, ежедневие, в което се изисква само да слушаш и да се съгласяваш, защото нечие друго съзнание все още има силата да проговори. Не е ли глупаво? Да няма разлика дали споделяш или си безразличен. Всъщност не, жалко е. А аз съм сгрешена, понеже отказвам да приема, че светът е плосък ... Мен с всяко издишане ме боли, че съм спряла и това някак остава неразбираемо.
 Не ми се живее така и когато виждам колко хора го правят ми се отщява съвсем. Някой друг ще се огледа утре и няма да намери смисъл да продължи, защото да опитваш да дадеш нещо на някого е трудно, но да откриеш, че си единствения ... това обезсърчава. И аз сигурно съм прекалено голям оптимист, за да искам да вярвам, че когато спасиш някого и той ще те спаси след това, обаче ... с предели или без, това е живот. Другото съм аз и силите, които ще са ми нужни, за да се върна отново. Защото има значение.

Hold your breath, you have many ..

 Обичам времето да се изплъзва. Обичам отнемащите дъха мигове, които правят живота сладък, а деня ужасяващо кратък. Обичам да има емоции, нещата да изригват, да се осъществяват някъде във въздуха, като фойерверките в небето на празниците, и да угасват с възторг, оставяйки ни да въздишаме след тях и да се усмихваме, че са се случили. Обичам вечно да е недостатъчно, да сме ненаситни за зрелища, за красота и за пътуване, да не знаем къде и кога се спира и следващата секунда да е бегло надраскан щрих. Обичам ги, обичам миговете вдъхновение и екстаз и тяхната неусетност, която ги оставя неизживяни. Обичам да виждам ритъм, движение, желание, радост ... обичам да няма време да се замислям за това или онова, за самотата, разбитото сърце или несподелената любов. Обичам важните неща да нямат значение, обичам да усещам как всичко пулсира, как никога не омръзва, как не се плаче, как не боли, как се поемат предизвикателства, тяхната отдаденост и съзнанието, че животът тече сега и че другия свят може да почака. Обичам и хората, които го умеят. Аз почти се научих ... да изтръпвам от щастие и да прегръщам моментите, независимо, че толкова неща се разпадат. Трябва за нещо да се живее.

By heart

 Аз все по-рядко пиша за себе си. Направих това място, за да представям моите неща с моите думи. Обаче останаха само думите. Защото ... вече няма аз. Знам ли, може никога да не е имало. Дълго време се разхождах по този свят премълчавайки същността си, защото не мога да говоря в прав текст за чувствата и тъгите си. Почти се бях научила ... с един форум, с едни непрекъснати признания и с няколко стотин страници хартия. После нещо се случи, но не зная какво и кога, и изведнъж се стремях само към красотата, към собствения си идеал за звучене, за композиция. Черпех от наглед неизчерпаемата ми същност и преписвах собственото си минало, защото не ме болеше от него.
 От много време зная, че в мен няма нищо. От много време не искам да го признавам. Това би означавало, че съм край. Край с писането, а то е единственото нещо, което съм правила през живота си. Плаша се да си помисля, че след това няма нищо, защото сигурно нямаше толкова да не го пускам, ако имах резервен вариант.
 Обаче нямам. Глупаво е да строиш себе си около свят, който не съществува, а аз го направих. С гордост и удоволствие. С мисълта, че съм силен човек, че знам и съм преживяла повече, че стоя над елементарното, лесното и че мога ... Не ме боли. Не зная какво е да те боли. Всичко, което съм притежавала, са били измислени думи, които си тръгнаха от мен много отдавна. Горе-долу в момента, в който повярвах в нещото.
 Навярно няма логика. Все пак съществуват хора и те знаят, че аз не се ценя, не вярвам в себе си, че се отказвам преди края, че съм слаба и с всички сили бягам от всяко доказателство за слабостта си. Животът ми ме направи такава. Устрои ме да бъда реалист и да стъпвам по земята. Беше достатъчно късно, за да съм осъзнала другата страна на нещата, но и достатъчно рано, за да не мога да се възползвам от тях.
 Не знам дали е имало "аз".
 Преди време никога не казвах "не знам".
 Сега ... сега съм обикновен човек, който е загубил таланта си, но е вярвал в него до последно. Аз СЪМ спокойна, знам какво искам и умея да защитавам сърцето си. Това не са качества, това е само резултат от борбата за оцеляване ..
 Не чувствам, че наистина съм загубила себе си, защото все още се боря да запазя илюзията. И знайте, че докато този блог съществува, значи продължавам да поддържам нещо несъществуващо. Би трябвало просто да си вървя по пътя, вместо да плача за вдъхновения.
 Но ми трябват. Какво съм аз иначе ?

My kingdom awaits

 Не ти пука до ... изведнъж! Но къде е моето изведнъж? И защо, по дяволите, споровете са ми сиви и дъждът просто си вали, защото после ще му обърна внимание, някой друг ден ще записвам това, което всъщност не искам да изпускам, ама до това искам колко време е минало ... И часовете са ми сиви, и безразличието, което някак се просмуква по-успешно от чувствата е едно такова безцветно, скучно и мъгливо и просто не достига до мен, понеже съм някъде в моя свят. I'm coming home ... Даже ми е все едно, че нямам къде да се върна. Онези бодлички в душата ми, които настойчиво ми повтарят за ехото на това срутване, са безсилни ... знам, че ще забравя. Ще забравя, че светът не го интересува аз коя вселена населявам и защо съм спряла да се въртя и се опитвам да спра още някого, нито как ще се излекувам от това. Да, защото мога въобще да не го правя и защото ... какво значение всъщност има, че нямам бягство от реалността, друго бягство освен глухотата.

I’m coming home
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday

Тя.не.се.измива.
И не е вчерашна.

Антон и Точица

 Искам да пиша!
 По дяволите всички решения, грешки и граници. Какво като съм безсилна, какво като вдъхновенията бягат, а залезите са заслепяващи? Сякаш има значение колко пъти ще спирам, как се предавам или колко ме е боляло ... Минало.
 Красота виждам навсякъде и нея искам да запечатвам, и чувства, и спомени, и глупави недовършени изречения, след които мълчанието казва два пъти повече. А не мога, все не мога да ги подреждам толкова смислено, че да напишат моите приказки и нещата, които така попивам от другите.
 Може да се ядосвам, да съм банална, да изброявам до писване, да се провалям почти непрекъснато, може никога да не съм истинска, може всички доводи на този свят да ми попречат да бъда пишеща, но аз искам! И без да обяснявам на някого, че не мога да дишам. Не мога да губя. Не знам как се обича. Искам да пиша.
 Пък да става каквото ще.

Up above the world, up above it all ..

 Различна? Еднаква?
 Нищо, след като губя думите, след като вдъхновенията вече не са мен наистина, след като себе си не мога да разкажа, а на уж живея в приказка, след като стъпките напред винаги са трудни, невъзможни, трябващи, след като любовта ми е оръжие, не рана, след като моите звезди са и негови и отново, пак, за пореден безброен път аз не съм наред. И не мога да кажа какво ми е. И вече не ме питат. Е, и?
 Вече не изписвам страници. Колко реда могат да съберат моите въздишки по нещо непритежавано и кой може да разбере, че загубата ми, т.е. моя красив мраморен смисъл, не е човек? Хората са неспособни, недостатъчни, неизпълващи и това звучи жестоко и непонятно за другите. А мен ме води до никъде, до вечното търсене на изход и на спасение, които не искам да притежавам, защото не ми трябват, няма да ми подарят онова, с което другите дишат, живеят, мечтаят, а аз не мога и не мога да изоставя ...
 Страх? Болка? Загуба? Вдъхновение?

Не знам.
Такава дума няма.