My skin

Take a look at my body                                              

Look at my hands

There's so much here

That I don't understand

Your face saving promises

Whispered like prayers

I don't need them

I've been treated so wrong

I've been treated so long

As if I'm becoming untouchable

I'm a slow dying flower

Frost killing hour

The sweet turning sour

And untouchable

Oh, I need

The darkness

The sweetness
The sadness
The weakness

Oh, I need this
You better shut your mouth
Hold your breath
Kiss me now you'll catch your death
Oh, I mean it
Oh, I need this.

That strangle the heart ...

Бегло

 Не знам какво правите тук. В свят, който не разбирате, сред думи, написани от някоя непозната, която през цялото време се опитва да даде на вас, другите, частичка от собствения си хаос. Себе си ли спасявам или искам да ви подаря мъничко щастие ... и това вече не знам. Само дето онова моето вече го няма и смисълът да бъда раздадена на поредните също умря някъде.
 Ако искате, замълчете. Спасенията са излишни, след като думите не искат да бъдат печатани. 
 Аз съм безсилна, безкрила и ненаказана. Аз пак ще бъда вашето момиче без смисъл, тази, която спечелихте и преразказвате мислено, тази различната, с различните приказки, но вече ще бъда и никоя. Нещо ще оцелее, вероятно достатъчно, за да не се наранявам умишлено, макар че сънищата отново са изтезание и реалността е по-чужда от всякога.
 Не ми се усмихвайте. Не бихте могли да се радвате на човек, който е изгубил толкова много от себе си.
 Събудете ме, защото ще оцелея.
 Хората казват, че когато искаш достатъчно силно, всички сили в света ти съдействат.

 Хората обаче грешат.

Smells like realism

 Не, не вярвам. В самотата на дъжда. Че зимата е тъжна. Колко е истинска любовта. Не вярвам на думите, издраскани без смисъл от хората върху други хора. Не вярвам в преплетените релси на живота, защото единствените релси, които се пресичат, са нашите и тези на хората, които трябва да срещнем. Отричам да съществуват правила, които да ни казват как да живеем ограничени и обезличени от многолюдната тълпа, в която цветът на чадъра ти няма значение. Не признавам доброволно разбити сърца, нито измислени реплики в до болка повтаряни стихове. Не вярвам в сивотата, във всичко предначертано и прерисувано от другите.
 Животът не е такъв, а аз го обичам и толкова силно го мразя. Той е единственото нещо, което се променя наистина, а ние сме единствените, които трябва да се справим с това. Знам, че зад маските стоят хора, които търсят или отричат любовта. Истината е, че нищо не е черно или бяло, защото иначе никога не бихме открили нюансите.
 И нищо няма значение. Може би не сега, не утре или след месец, но след десет години и най-силното ни разочарование не би имало смисъл и спомен. До тогава ... създавайте собствени цветове и не бързайте да пишете признания, защото един ден може би ще искате да ги кажете на другиго.

Толкова "любов".

 Тези неща ми крадат думите. Аз съм толкова лека, а всъщност преливам. Би трябвало да мога да изпиша страници, но не днес. Светлинките още горят в очите ми, неотпитото вино не ми горчи както никога и виждам смисъл в текстовете на толкова често въртяните песни. Истинско е до последното сърчице и капката, която сякаш никога няма да пресъхне в очите ми, има друг смисъл. Не се плаче само от болка.
 Цяла съм. Не принадлежа на предишния свят. Дължа на тази действителност целите дни с нощите, в които нямам време да спя от желания, и всичките мигове, в които съм била частица за някого, а съм отричала собственото си съществуване. Пропиляла съм в търсене всичко намерено и пак бих го направила, защото е прекрасно да се събудиш обичан.
 Същото момиче съм и прегръдките ми са същите, но щастието си дължа на другите. Независимо дали са щастливи, независимо дали се намират на два или двеста километра от мен, независимо дали са ме гледали мълчаливо или са ме държали за ръка, когато исках да бъда сама.

 Обичам ви. Не защото е Свети Валентин. Вие сте моят прекрасен свят.

 И, моля ви, не забравяйте, че аз съм част от вашия.

I could really use a wish ...

 Гледах звездите онази вечер и се чудех колко пространство остава запълнено от въздишки. Все не ми се искаше да свалям поглед от небосклона на сбъднатите желания, но земята винаги ме откъсва от него и ме запраща някъде в материалния свят. А ми липсва красотата, времето е толкова разхвърляно от мигове, които чакат вдъхновения и ми се изплъзват между пръстите, оставяйки ме да държа въздух.
 Липсва ми неосъщественото, моите безконечни изречения, които изяждаха запетайките и спокойното ми въображение, което рисуваше невъзможни сценарии и те ми изглеждаха истински. Липсва ми насилственото откъсване от реалността, загубата между полетата и асфалта, която тогава не означаваше нищо. Среднощното будуване вече е друго, сякаш минутите си размениха местата, а аз не разбрах, защото бях престанала да броя времето.
 И не знам дали ще се върнат. Не разбирам дали бяха част от миналото или са просто чакащо да се случи настояще. Не различавам вече болката, но тя поне ще се върне, защото загубите винаги я връщат.
 Ако можеше да си пожелая нещо точно сега, бих замълчала за малко. Искам да се върне тишината.

"Крилата са, за да летиш!"

the  Пие ми се много и на екс, макар че не пия, но защо не? И ми се скача от мостове и по батути, както когато бях на десет и ми купуваха балони, за да съм щастлива. И ми се рисува с пръсти по стените, и ми се ще веднъж да се сбия с възглавници наистина, и искам да се въртя в кръг и да пея с цяло гърло, просто защото никога не съм го правила и ми се струва скучно и безполезно да седя на глупавия стол и да драскам само думи. Лети ми се и сън не ми е нужен, искам да съм по-бърза от времето и по-жива от водата, искам невъзможното, това, което е на една ръка разстояние.
 Искам за ден да бъда лудата, пък каквото ще да става после, защото никой не ми е казвал колко е прекрасно да не чувстваш границите на ежедневието или на всичко друго, което те задържа. Искам да съм всичко, и без това съм всякаква, искам да прекалявам и да вярвам, че имам девет живота, но и един ми стига, за да забравя ограниченията на този свят. Искам да живея, макар че и утре сигурно ще мога, но не ми се чака повече, тесни са ми стаите и леглата, и са познати до болка, която ми омръзна да понасям.
  Дори не мога да го напиша като хората, но това няма значение, и да не се науча никога пак не би имало, защото мен ме тласка огънят на движението, а той се запомня и без да бъде прочетен, понеже ме кара да искам предизвикателства и победи, пали ме за вдъхновения, големи глътки въздух и безкрайни полети, и ме кара да вярвам, че е възможно да бъдеш истински в свят, който умира в съня си. По дяволите всичките закони, защо пък не?!